Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Не за това обаче мислеше монахът, не и докато страховитото чудовище го гледаше подигравателно само на метър-два от него. Какъв ли звяр беше това, трескаво се питаше брат Правда, докато погледът му обхождаше червеникавата кожа, черните очи, прилеповите крила, рогата, хищните нокти. Какво изчадие на преизподнята се бе пръкнало в материалния свят? Какъв демон?
За негов ужас, отговорът беше очевиден и осъзнаването му заплашваше да изпепели мозъка му, да го раздроби на хиляди безпомощни късчета. Той знаеше! Знаеше истината от уроците, от годините, през които наставниците му ден след ден бяха насаждали у него страх от него, най-голямото зло, врага на техния Бог.
Той знаеше!
— Значи уби глупака Доси и му открадна съкровището? — попита го телепатично чудовището и в този миг монахът почувства как някой нахлува в съзнанието му, страховита атака, която не можеше да отблъсне.
Внезапно усети как му отнемат всяка мисъл, всяко намерение, самата му същност. Спаси го единствено обзелото го отвращение, което запрати духа му обратно, като камъче, изстреляно от прашка — навън от залата и главоломните тунели, обратно към многохилядните армии (армии на злото, сега вече знаеше това!), над планини и гори, над езера и равнини, обратно в Палмарис и кабинета на Фоло Досиндиен. Духът му се завърна в обвивката си толкова устремно, че тялото му едва не падна на пода.
— Е, научи ли онова, което търсеше? — попита го Доси в мига, в който го видя да отваря очи.
Брат Правда се взря в безумното му изражение и там съвсем ясно откри докъде срещите с онова създание бяха довели безразсъдния търговец. Искаше му се да разтърси човека пред себе си, да го попита знае ли какво е сторил, осъзнава ли какво зло е пробудил, ала още щом си го помисли, разбра, че е твърде късно. За този мъж отдавна нямаше спасение, а посещенията му сигурно бяха разпалили опасното любопитство на демона.
Преди Доси да успее да каже каквото и да било, ръцете на монаха се сключиха около гърлото му. Изненаданият мъж се опита да се откопчи, да изкрещи за помощ, да си поеме дъх, ала брат Правда беше прекалено силен. Много скоро търговецът рухна на колене, но монахът не отпусна хватката си, дълго след като ръцете на жалкия безразсъдник бяха увиснали безжизнено покрай тялото му.
Полуобезумял от ярост и страх, той излезе от стаята и пое из къщата, търсейки слугите и семейството на търговеца.
Тръгна си късно след полунощ и единствено гневът му помагаше да се пребори с обзелия го сковаващ смут. Брошката беше в джоба му, домът на Фоло Досиндиен — мъртъв.
Глава 30
Симфония
— Най-сетне намерих покой, открих място, където наистина принадлежа повече, отколкото съм принадлежал където и да било през живота си — проговори пазителят, след като беше прекарал почти половин час в безмълвно взиране в едва различимото огледало. — И все пак, чичо Мейдър — засмя се той, — все пак имам само двама приятели, единият от които — далечен образ, призрак, който дори не говори!
И той отново се засмя на привидната нелепост на думите си.
— Да, аз наистина принадлежа тук — повтори уверено. — Тези селца — Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света — са моят дом, а хората — моето семейство, макар че те самите едва ме търпят край себе си. Защо тогава се чувствам приет, защо ми се струва, че именно тук е моето място, повече, отколкото сред Туел’алфарите, които бяха мои приятели, които държаха на мен хиляди пъти повече, отколкото който и да е по тези земи, с изключение на теб и Брадуордън?
И като се загледа в образа в огледалото, младият мъж отново замълча, търсейки отговор на въпросите, които си задаваше.
— Дългът — заяви най-сетне. — Убеждението, че онова, което върша, ще направи света (или поне моето късче от него) по-добро място за живеене. При елфите чувствах как се развивам, как израствам, как научавам нови неща и се превръщам в по-добър човек. А тук имам възможност да използвам наученото във вълшебната долина, да го използвам за добро, за да помагам на онези, които имат нужда от помощта ми, макар и те самите да не вярват, че тя им е необходима. Ето защо мястото ми е тук. Тук съм полезен и знам, че усилията ми, бдителността ми, връзката ми с гората — с нейните обитатели и растения — е ценна, дори и да си остава неоценена.
Елбраян затвори очи и дълго остана така, мислейки си за онова, което имаше да свърши този ден. Много скоро разбра, че когато отново отвори очи, образът в огледалото ще е изчезнал. Винаги ставаше така, ежедневните му задължения отпращаха духа на стария пазител рано призори и от философски, мислите на Елбраян се превръщаха в съвсем прагматични. Сега използваше Оракула редовно, понякога по два, дори три пъти седмично и нямаше случай, в който да не успее да призове образа на своя предшественик. Често се чудеше дали би могъл да открие в огледалото и Олван, своя баща, майка си, а защо не и Пони.