Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Тя преглътна звучно.
— Не е зле — каза, — но всички тези превъплъщения са големи и показни. На бас, че не можеш да си по-фин.
— Естествено, че мога!
— Обзалагам се, че не можеш да станеш свръхмалък — достатъчно малък да… да влезеш в онази бутилка ей там. — Тя посочи гърлото на една бирена бутилка, която се подаваше изпод купчина боклуци, като през цялото време ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.
Този изтъркан номер! Вече го бяха пробвали върху мен, бяха го пробвали стотици пъти. Черепът се поклати бавно насам-натам и се ухили97. — Добър опит, но това не ми подейства дори още навремето98. А сега — продължих аз, — защо не седнеш да си починеш? Изглеждаш пребита.
Момичето подсмръкна, нацупи се и кръстоса ръце. Видях как се оглежда и преценява изходите.
— И не опитвай нищо — посъветвах я. — Или ще те вразумя с някоя тояга.
— Дръж си езика зад зъбите, ако обичаш! — Ах, колко пренебрежителна беше.
В отговор черепът избледня и се превърна в Птолемей. Промених се, без да мисля — това винаги е предпочитаната ми форма99 — но в момента, в който го направих, я видях как се сепна и отстъпи крачка назад.
— Ти! Демонът от уличката!
— Не се вълнувай толкова. Не може да виниш мен за онзи случай. Вие се нахвърлихте върху мен.
Тя изсумтя.
— Вярно. Освен това нощната полиция едва не ме залови тогава.
— Трябва да си по-внимателна. И за какво все пак ви беше амулетът на Самарканд?
Момичето погледна безизразно.
— Кое? О, бижуто. Е, беше магическо, нали? По онова време крадяхме магически артефакти. Такава беше целта на групата. Да ограбваме магьосниците, да използваме техните собствени неща. Глупаво, наистина глупаво. — Тя изрита една тухла. — Ау.
— Да разбирам ли, че вече не подкрепяш тази политика?
— Няма как. След като онова ни изби всичките.
— Освен теб.
Очите й проблеснаха в тъмното.
— Наистина ли очакваш да оцелея тази нощ?
Тук беше права.
— Човек никога не знае — казах аз окуражително. — Господарят ми може да се опита да те пощади. Веднъж вече те спаси от вълците.
Тя изпръхтя.
— Господарят ти. Той има ли си име.
— Джон Мандрейк е името, което използва. — Клетвата ми пречеше да кажа повече.
— Той ли? Този превзет малък глупак!?
— О, значи си го срещала?
— Два пъти. И последния път го пратих в безсъзнание.
— Така ли? Нищо чудно, че си е мълчал за това. — С всеки изминал момент това момиче ми харесваше все повече и повече. Истината е, че тя беше като глътка чист въздух. През всичките дълги векове на моето робуване бях прекарал невероятно малко време в компанията на обикновени — инстинктивно магьосниците се мъчат да ни държат в сянка, далеч от обикновените мъже и жени. Мога да изброя обикновените, с които съм общувал, на ноктите на едната си ръка. Естествено, по принцип това не е приятен процес — все едно делфин да беседва с морски охлюв, — но от време на време наистина си има изключения. И тази Кити беше точно едно от тях. Харесваше ми стилът й.
Щракнах с пръсти и направих малка илюминация, която се издигна и се настани сред гредите на тавана. От една близка купчина боклуци издърпах няколко дъски и циментови блокчета и ги оформих като стол. — Настани се — казах. — Разположи се удобно. Точно така. Значи… удари Джон Мандрейк, така ли?
Тя заговори с известно мрачно задоволство.
— Да. Изглежда ти е забавно.
Спрях да се кикотя.
— О, личи ли си?
— Странно, след като си точно толкова злобен, при условие че изпълняваш всяка негова прищявка.
— Точно толкова злобен? Ей, тук има известни отношения господар-слуга, нали се сещаш? Аз съм роб! Нямам избор по въпроса.
Устната й се изви.
— Просто се подчиняваш на заповеди, а? Ама, разбира се. Това е прекрасно оправдание.
— Когато не се подчиниш, това води до известни поражения. Пробвай изпепеляващия огън на собствените си кости — да видим дали ще ти хареса.
Тя се намръщи.
— На мен ми звучи като доста евтино оправдание. Искаш да кажеш, че всичкото зло го вършиш не по собствена воля?
97
Всъщност, той вече си се хилеше, понеже хиленето е едно от малкото неща, които черепите умеят наистина добре.
98
Знаете го този номер. Умният смъртен убеждава глупавия джин да се напъха в бутилка (или някакво друго ограничено пространство), после го затапва и отказва да го освободи освен ако не му изпълни три желания и т.н., и т.н. И така. Може да ми се вижда невероятно, обаче, ако джинът влезе по своя свободна воля в този капан, той всъщност е доста силен. Но е малко вероятно в наши дни дори и най-малкото глупаво дяволче да падне в тази клопка.
99
Приемете го като признак на благодарност за това, което направи за мен.