Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Кити си прехапа устните. Неохотно и само за момент, тя изостави мисълта за бягство.
— Какво искаш да кажеш, че си го виждал и преди? — каза тя. — За уличката ли говориш?
Момчето й хвърли поглед през рамо.
— Ами, има го и това, разбира се — другарчетата ти устояха на един директен пламък със сравнително висока интензивност. Но аз говоря за много по-отдавна, дълго преди малките безценни магьосничета на Лондон да започнат да се превъзнасят. От време на време съм го виждал. Винаги се случва рано или късно. Знаеш ли, имайки предвид какви са залозите, човек би помислил, че онзи жалък Мандрейк ще се опита да положи поне малко усилие да се добере дотук, нали така? Тук сме вече от час.
Веждите на Кити се сбърчиха.
— Искаш да кажеш, че си виждал хора като мен и преди?
— Разбира се! Повече от десет пъти. Ха, предполагам, че магьосниците не ви позволяват да четете исторически книги — нищо чудно, че сте толкова адски невежи. — Демонът се обърна на задника си и застана с лице към нея. — Как си мислиш, че падна Картаген? Или Персия? Или Рим? Определено имаше вражески държави, готови да се възползват от слабостта на тези империи, но всъщност точно групите отвътре ги довършиха. Ромул Август, например, прекара половината от царуването си в опити да контролира собствените си хора, а през цялото време остготите напредваха надолу през Италия. Разбираш ли, джиновете му вече не можеха да контролират плебеите. Защото толкова много от тях бяха станали като теб — устойчиви на магия, детонации, потоци, пламъци — едва им опърляха брадите. И, естествено, хората знаеха това и си търсеха правата, накрая искаха да свалят магьосниците. Имаше толкова много безредици, че почти никой не забеляза варварската орда преди да разграби Рим. — Момчето се почеса по носа. — От една страна, смятам, че това дойде като облекчение. Едно ново начало и т.н. Без никакви магьосници повече във Вечния град за дълго, дълго време.
Кити премигна. Познанията й по история бяха оскъдни и странните имена и места не й говореха почти нищо, но подтекстът беше изумително ясен.
— Нима искаш да кажеш, че повечето римляни са били устойчиви към магията?
— О, не. Може би около трийсет процента. И то до различна степен, естествено. Не е необходимо повече от това за едно добро въстание.
— Но ние така и не стигнахме до повече от единайсет! А Лондон е огромен!
— Единайсет процента? Не е прекалено зле.
— Не. Единайсет. И толкова.
Момчето повдигна вежда.
— Леле, наборната ви политика не може да е била кой знае колко енергична. Но все пак още е рано. Колко време мина, откакто Гладстон дойде на власт? Около сто и петдесет години? Ами, ето ти отговора. Необходимо е дълго време, за да се изгради устойчивост към магията у общото население. Магьосниците в Рим са управлявали петстотин години, преди да избухне въстанието. Това е адски много магия, присъстваща в града. Постепенно се раждат все повече и повече деца с един или друг талант. Какво друго, например, можеш да правиш? Да ни виждаш?
— Не. — Кити се намръщи. — Ан и Фред можеха. Аз просто съм… добра в оцеляването.
Момчето се ухили.
— Това не е маловажен талант. Не го пренебрегвай.
— Стенли можеше и да вижда магията в разни неща — така разбрахме за онази огърлица у теб.
— Кое? О, амулета. Да, този вид зрение е още един пример. Е, може би в момента сред населението на Лондон кипят всякакви видове способности. Трябва да има стотици хора, притежаващи силата. Но трябва да помниш, че повечето хора не са наясно, че изобщо притежават някаква способност. Нужно е време това знание да се разпространи. А ти как разбра?
Кити трябваше само да си спомни, че това слабо, любезно и много словоохотливо момче всъщност беше демон, нещо, което трябваше да мрази и да отбягва. Кити отвори уста да отговори и се поколеба. Момчето извъртя очи раздразнено и вдигна ръце.
— Виж, не мисли, че ще кажа на някой за това, най-малкото на господаря си. Не му дължа нищо. Далеч съм от мисълта да те насилвам да ми кажеш. Аз не съм магьосник. — Звучеше доста обидено.
— Един демон ме удари с черния акробат. — Нищожната й увереност направо я изненада; разбра, че говори, без да мисли.
— О, да. Маймуната на Талоу. Бях забравил. — Момчето се протегна лениво. — Е, ще се радваш да научиш, че сега Талоу е мъртъв. Един африт го хвана. И то много стилно. Не — няма да ти кажа подробностите. Не и докато ти не ми кажеш повече за това. Какво се случи след акробата? — И Кити, против волята си, скоро вече разказваше историята си.