Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Накрая демонът печално сви рамене.
— Разбираш ли, проблемът с този Пенифедър е бил, че прекалено много е приличал на магьосниците, нали? Алчен, прикрит и прилепчив. Искал е да държи всичко в тайна, всичко за себе си. Не е много чудно, че сте имали само единайсет члена. Ако искаш да вдигнеш революция, съветът ми е да привлечеш хората на своя страна. Всички онези взривове и кражби нямаше да ви отведат доникъде.
Кити се намръщи. Веселата увереност на демона по въпроса бе мъчителна.
— Предполагам, че не.
— Разбира се, че не. Ключът е в познанието. Знание за миналото. Точно заради това магьосниците ви дават толкова долнокачествено образование. Предполагам, че до безкрайност са ви преподавали триумфални материали, в които става ясно защо Британия е толкова велика. — Той се изсмя дрезгаво. — Странното е, че увеличаващата се устойчивост на хората винаги идва като изненада и за магьосниците. Всяка империя си мисли, че е различна, че няма да се случи на тях. Те забравят поуките от миналото, дори скорошните поуки. Гладстон стигна до Прага толкова бързо само защото половината чешка армия стачкуваше по онова време. Това сериозно отслаби империята. Но моят господар и приятелите му са забравили този факт. Той нямаше никаква представа защо си избегнала моулъра му онзи ден. И накрая, наистина му отнема адски много време да докара Хирнек. Започвам да мисля, че нещо може да му се е случило. Нищо фатално, за съжаление, иначе аз нямаше да съм още тук.
Якоб. Кити бе дотолкова погълната от думите на демона, че мисълта за приятеля й почти беше изскочила от главата й. Тя се изчерви. Тя си говореше с врага — убиец, похитител, нечовешко изчадие. Как можа да забрави?
— Знаеш ли — каза демонът общително, — чудех се за нещо. Защо дойде за този Хирнек? Трябва да си знаела, че е капан. Той твърдеше, че не си го виждала от години.
— Не бях. Но аз съм причината той да се озове в тази бъркотия, нали? — Кити изскърца със зъби.
— Дааа… — Демонът направи гримаса. — Просто си мисля, че е странно, това е всичко.
— Какво можеш да знаеш ти за това, демоне?! — Кити бе пребледняла от ярост. — Ти си чудовище! Как смееш дори да си представяш как се чувствам! — Тя беше бясна, почти му се нахвърли.
Момчето изцъка.
— Нека ти дам приятелски съвет — рече то. — Не искаш да те наричат „женска мърша“, нали? Е, по подобен начин, когато се обръщаш към дух като мен, думата „демон“ е, честно казано, малко унизителна и за двама ни. Правилният термин е „джин“ и можеш да добавяш прилагателни като „благороден“ или „великолепен“, ако искаш. Просто е въпрос на маниери. Това поддържа атмосферата между нас приятелска.
Кити се изсмя остро.
— Никой не е приятел с демон!
— Не, обикновено не. Когнитивните разлики просто са прекалено големи. Но определено се е случвало… — Той спря замислено.
— Така ли?
— От мен да го знаеш.
— Като кога например?
— О, преди много време… Няма значение. — Египтянчето сви рамене.
— Измисляш си.
Кити изчака, но момчето съсредоточено си оглеждаше ноктите на ръцете. То не продължи.
След дълга пауза, тя наруши тишината.
— И защо Мандрейк ме спаси от вълците? В това няма смисъл.
Момчето изсумтя.
— Иска жезъла. Очевидно е.
— Жезъла? Защо?
— Ти как мислиш? Власт. Опитва се да се сдобие с него преди другите. — Гласът на момчето беше изразителен. Явно беше в лошо настроение.
У Кити се прокрадна известно разбиране.
— Искаш да кажеш, че жезълът е важен?
— Разбира се. Той е на Гладстон. Знаели сте го, иначе защо ще нахлувате в гробницата?
В главата си отново видя театралната ложа, златния ключ, хвърлен пред нея. Тя чу гласа на благодетеля им да споменава жезъла като нещо маловажно. Тя видя бледите сиви очи на Хопкинс, втренчени в нея, чу гласа му, приглушен сред шумотевицата в кафене „Друидите“, разпитващ за жезъла. От предателството й се повдигна.
— О. Не сте знаели. — Светлите очи на джина я наблюдаваха. — Изиграли са ви. Кой? Онзи Хопкинс ли?
Гласът на Кити бе слаб.
— Да. И някой друг — така и не видях лицето му.
— Жалко. Почти със сигурност е бил някой от водещите магьосници. А кой точно, няма значение. Всичките са еднакво лоши. И винаги карат някой друг да им върши мръсната работа — или джин, или човек. — Той примигна сякаш го бе осенила някаква мисъл. — Предполагам, че не знаеш нищо за голема? — Тази дума не значеше нищо за Кити; тя поклати глава. — Така си и мислех. Това е едно голямо, гадно магическо създание — напоследък предизвиква хаос в Лондон. Някой го контролира и много искам да знам кой. Като за начало ще ти кажа, че едва не ме уби.