Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Не бих го формулирал точно така, но — да. От всяко дяволче до африт, всички ние сме обвързани с волята на магьосниците. Не можем да направим нищо против това. Поставят ни в безизходица. В момента, например, аз трябва да защитавам Мандрейк, независимо дали ми харесва, или не.
— Това е жалко — решително рече тя. — Абсолютно жалка история. — И наистина, когато се чух да казвам това, и на мен ми прозвуча точно така. Ние, робите, толкова дълго сме били във веригите си, че рядко говорим за тях100; примирението, което усетих в гласа си, ме отврати до дъното на същността ми. Опитах се да потисна срама си с капка справедливо възмущение.
— О, ние се борим — казах. — Сграбчваме ги, ако са небрежни и тълкуваме погрешно, когато можем. Насърчаваме ги да си съперничат един с друг и ги насъскваме да се хващат за гърлата. Отрупваме ги с лукс, докато телата им затлъстеят, а мозъците им станат прекалено затъпели да забележат провала си. Правим всичко възможно. Което е повече, отколкото вие човеците успявате да направите през повечето време.
При тези думи момичето издаде странен, неестествен смях.
— Какво си мислиш, че съм се мъчила да направя през всичките тези години? Саботиране на правителството, крадене на артефакти, разрушаване на града — безнадеждно е, цялата работа. Със същия успех можех и да съм секретарка, както искаше майка ми. Приятелите ми бяха убити и корумпирани и демони като теб направиха всичко това. И не ми казвай, че не ви харесва. Онова нещо в криптата се наслаждаваше на всеки миг от… — Тялото й потрепери неистово; тя спря и разтърка очи.
— Е, има и изключения — започнах — после спрях.
Сякаш някаква тънка бариера беше пречупена, раменете на момичето се разтресоха и тя изведнъж започна да плаче със силни спазми от насъбраната мъка. Направи го тихо, запушвайки нос с юмрука си, сякаш за да не ме притеснява. Не знаех какво да кажа. Всичко това беше много странно. Продължи така доста време. Седнах с кръстосани крака малко встрани, обърнах се почтително на една страна и се загледах в сенките.
Къде беше момчето? Хайде, хайде. Изобщо не бързаше.
Жалка история. Абсолютно жалка история. При все че се опитвах да ги пренебрегна, думите й ме разяждаха в тишината на нощта.
42
Кити най-после се съвзе. Преминаха и последните пристъпи на отчаяние. Тя въздъхна тежко. Порутената сграда беше тъмна, с изключение на едно малко място близо до покрива, където неясно сияеше магическата светлина. Лъчението й се замъгли. Демонът седеше наблизо, все още във формата на тъмнокож младеж, облечен с препаска. Лицето му бе извърнато настрана. Светлината хвърляше ъгловати сенки по врата и голите му рамене. Изглеждаше неестествено крехък.
— Ако това е някакво успокоение — каза демонът, — аз унищожих африта от криптата. — Той не се обърна.
Кити се изкашля и си изправи гърба, приглаждайки косата си назад от очите. Тя не отвърна веднага. Отчайващата безнадеждност, която я бе обзела, когато демонът я вдигна в небето, сега се бе уталожила, заменена от внезапен изблик на мъка по изгубените приятели. Чувстваше се празна и замаяна. И все пак се опита да си събере мислите.
Да избяга. Можеше да се опита да избяга… Не, трябваше да помисли за Якоб, трябваше да го изчака. Ако наистина идваше… Тя се намръщи; за това можеше да разчита единствено на думата на демона. Може би щеше да е по-добре да избяга… Тя изви врат наоколо, в търсене на вдъхновение.
— Ти си го убил…? — рече тя разсеяно. — Как? — Наблизо имаше стълбище; бяха на първия етаж. Повечето прозорци бяха заковани с дъски.
— Хвърлих го в Темза. Беше доста полудял след толкова дълго заточение, нали се сещаш? Бе обвързал същността си с костите на Гладстон. Не искаше — или не можеше — да се освободи. Тъжна работа, но това е то. Той беше заплаха за всичко — и за джинове, и за хора — и е най-добре да е затворен под стотици метри вода.
— Да, точно… — Май имаше един счупен прозорец недалеч; може би можеше да скочи през него. Демонът можеше да я нападне с някаква магия, докато тичаше, но устойчивостта й щеше да я измъкне. После щеше да падне на улицата, да потърси прикритие…
— Надявам се, че не обмисляш да извършиш нещо прибързано — внезапно каза момчето.
Тя се стресна виновно.
— Не.
— Обмисляш да направиш нещо; чувам го в гласа ти. Е, недей. Няма да се занимавам да използвам магическа атака. Имам известен опит, да знаеш. Доста наясно съм със защитите ти. Виждал съм всичко това и преди. Просто ще метна тухла по теб.
100
Само няколко, като например Факарл, открито (и безнадеждно) кроят бунт. Но те ни надуват главите толкова отдавна, при това без никакви резултати, че никой не им обръща внимание.