Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Обезобразените пънове бяха изсъхнали и посивели. Стърчащите трески по ръбовете им още носеха белезите на триона.
— Изглеждат като отрязани само преди месеци.
— Но са минали дълги години, момчето ми. Когато Глъстрод обсади града, заповяда да ги отрежат, за да захранят пещите му.
— Защо тогава не са изгнили?
— Дори гниенето е вид живот. А тук няма живот.
Джизал преглътна и прегърби рамене. Загледа се в крайпътните пънове. Приличаха на бавно нижещи се надгробни камъни.
— Не ми харесва това — промърмори тихо.
— Мислиш ли, че на мен ми харесва? — изгледа го намръщено Баяз. — Да не мислиш, че на някого от другите им допада? Понякога, ако човек иска да бъде запомнен, трябва да прави неща, които не му харесват. Чест и слава се печелят с борба, не с безгрижие. Богатство и власт се печелят в битки, не в мир. Нима подобни неща не те вълнуват вече?
— Вълнуват ме — промърмори Джизал, — сигурно…
Но вътрешно никак не беше сигурен. Погледна към необятното море от безжизнен прахоляк. В него нищо не загатваше за чест, за богатство и дума не можеше да става, а и не разбираше откъде можеше да дойде славата. Вече така или иначе беше добре познат на единствените петима души на стотици мили околовръст. Освен това започваше да се замисля дали дълъг скромен живот в нищета и тотална неизвестност би бил чак толкова лошо нещо.
Може пък, като се върне у дома, да попита Арди дали не иска да се оженят. Представи си усмивката, с която щеше да посрещне предложението му. Със сигурност първо щеше да го накара да тръпне в неизвестност, да чака за отговор. Със сигурност щеше го накара да се мъчи. Но после навярно щеше каже „да“. В края на краищата какво толкова можеше да стане? Баща му щеше се ядоса? Ще са принудени да живеят само на офицерската му заплата? Приятелите му идиоти и братята му ще се кискат зад гърба му, че е паднал така ниско? Почти се изсмя при мисълта, че това може да бъдат основателни причини.
Живот, изпълнен с тежка работа, но с любяща жена. Къща под наем в по-беден квартал в града, с евтини мебели, но уютно огнище. Без слава, без власт, без богатство, но с топло легло, в което ще го очаква Арди… След като беше погледнал смъртта в очите, след едната купичка овесена каша дневно, която вече приемаше с най-голяма благодарност, след дългите самотни студени нощи под дъжда това му изглеждаше доста приемлива съдба.
Усмивката му се разтегли широко и опъването на белега на брадичката му беше почти приятно усещане. Това определено не е никак лоша идея.
Високите стени се издигаха с нащърбени изпотрошени бойници и разбити кули. Мокри и белязани от черни пукнатини. Отвесен черен скален масив, който извиваше встрани и изчезваше в сивата пелена на ръмящия дъжд. Голата земя отпред беше подгизнала в кафяви локви и засипана с изпопадали от зида каменни блокове, които приличаха на огромни ковчези.
— Олкъс — изръмжа Баяз през стиснати зъби. — Перлата на градовете.
— Не виждам да блести — изсумтя Феро.
Логън също не видя блясък. Хлъзгавият път минаваше под зейнала порутена арка. На мястото на отдавна изчезналите порти имаше само дълбока сянка. Обзе го мрачно чувство, когато погледна в мрака. Стомахът му се сви на топка. Точно както когато погледна вратите на Кулата на Създателя. Сякаш надзърташе в гроб, най-вероятно своя собствен. Искаше му се само да се обърне назад и никога повече да не се връща тук. Конят му тихо изцвили и от устата му излезе пара, после отстъпи крачка назад. Изведнъж стотиците мили обратен път до морето му се сториха по-лесни за изминаване от няколкото крачки до градските порти.
— Сигурен ли си? — промърмори той на Баяз.
— Дали съм сигурен ли? Ама разбира се, че не съм! Пропътувах всичките тези мили през голата равнина просто защото ей така ми е хрумнало в момента! Прекарах дълги години в планиране на това пътуване и събрах тази група от всевъзможни места в Кръга на света само да се позабавлявам! Няма проблем, сега лека-полека се връщаме в Калкис. Дали съм сигурен? — поклати глава и смушка коня си към зеещата арка.
— Само попитах — сви рамене Логън.
Арката стана по-голяма и още по-голяма, та накрая ги погълна във вътрешността си. Сумракът на дългия тунел се изпълни с ехото на конски тропот. С тежестта на всичкия този камък, надвиснал отгоре и сякаш притиснал гърдите му, Логън едва успяваше да си поеме дъх. Наведе глава и се вторачи намръщено в кръга от светлина в другия край на тунела, който започна да се разширява с всяка следваща крачка. Извъртя очи и улови погледа на Лутар. Косата му беше залепнала за лицето от дъжда, той облизваше нервно устни.