Спомен за светлина

Когато влезеше в някоя кръчма, където играеха на зарове, привличаше погледи. Хората го гледаха все едно е измамник - въпреки че никога не мамеше - или със завист в очите. Да, винаги беше смятал, че да _не го гледат_ ще е страхотно. Повод за истинско празненство.

Сега бе получил каквото бе искал и му призляваше от това.

- Можеш да ме погледнеш - каза Мат. - Наистина. Да ме изгори дано, няма проблем!

- Очите ми са наведени - отвърна слугинята, докато трупаше тъкани на ниската масичка до стената.

- Виждам, че са наведени! Зяпнали са в проклетия под, нали? Искам да ги вдигнеш.

Сеанчанката продължи работата си. Имаше светла кожа и хубави скули. Не беше никак зле на вид, макар напоследък Мат да предпочиташе по-смугли. Нямаше да има нищо против, ако това момиче го дареше с усмивка. Как да говори с жена, като не може да я накара да се усмихне?

Влязоха още няколко слугини - и те с наведени очи. Носеха още чаршафи и завивки. Мат явно се намираше в „личните” си покои в двореца. Стаите бяха повече, отколкото можеше да обиколи. Дали пък да не повика Талманес и част от Бандата да се преместят при него, за да не е толкова празно?

Отиде до прозореца. Долу, в Мол Хара, се организираше армия. Щеше да отнеме повече време, отколкото му се искаше. Галган - Мат се беше срещнал с него съвсем за малко и не му вярваше, колкото и да го уверяваше Тюон, че пратените от него убийци не е трябвало да успеят - събираше сеанчанските сили от границите, но прекалено бавно. Притесняваше се да не загуби Равнината на Алмот покрай оттеглянето.

Е, нямаше да е зле да се вслуша в разума. Мат вече нямаше причина да му вярва, но ако се забавеше…

- Почитаеми? - попита слугинчето.

Мат се обърна и повдигна вежда. Няколко да’ковале бяха влезли с последните чаршафи и той неволно се изчерви. Не носеха почти нищо, а и малкото, което носеха, беше прозрачно. Можеше да гледа обаче, нали? Нямаше да носят такова облекло, ако не се очакваше човек да гледа. Какво ли щеше да си помисли Тюон?

„Тя не ме притежава - каза си Мат решително. - Няма да бъда мъж под чехъл.”

Слугинята със скулите - беше со’джин, половината й глава беше обръсната - махна на влязлата след да’ковале, жена на средна възраст, с косата, прибрана на кок, без нищо обръснато по главата. Беше ниска и дундеста като камбана, с бабешка физиономия.

Новодошлата го огледа мълчаливо. Най-после някой да го погледне! Само да го нямаше това изражение като на някой, дето оглежда коне на пазара.

- Черно, за новия му пост - каза жената и плесна с ръце. - Зелено за потеклото му. Тъмно, горско зелено, сдържано. Някой да ми донесе превръзки за око, а друг да изгори тази шапка.

- Какво? - възкликна Мат. Около него се засуетиха слуги и задърпаха дрехите му. - Чакай малко. Какво значи това?

- Новите ви одежди, почитаеми - каза жената. - Аз съм Ната и ще бъда личната ви шивачка.

- Няма да ми гориш шапката. Само да опиташ и ще видиш как се хвърчи от четири проклети етажа. Разбра ли ме?