Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Егвийн кимна замислено.
- Така е.
- Гордея се с теб, момиче - каза Амис. Амис, коравата като скала Амис, май се беше просълзила. Станаха и Егвийн ги прегърна поред.
- Светлината да ви заслони, Амис, Мелайне, Баир. Предайте обичта ми на другите.
- Ще бъде, Егвийн ал-Вийр - рече Баир. - Дано намериш вода и заслон, сега и винаги.
Една по една се стопиха. Егвийн си пое дъх и погледна нагоре. Зданието стенеше като кораб, подмятан от буря. Самият камък около нея сякаш се люшкаше.
Обичала беше това място. Не Камъка, а Тел-айеран-риод. Беше я научило на толкова много. Но докато се готвеше да напусне, осъзна, че е като опасно придошла река. Можеше да е познато и обичано, но не можеше да се излага на риск тук. Не и докато Бялата кула се нуждаеше от нея.
- Сбогом и на теб, стари приятелю - каза Егвийн на въздуха. - Докато сънувам отново.
И се събуди.
Гавин чакаше до леглото й, както обикновено. Бяха в Кулата, Егвийн - напълно облечена, в стаята до кабинета й. Дори не беше вечер, но поканата от Мъдрите не беше нещо, което можеше да пренебрегне.
- Той е тук - каза тихо Гавин и кимна към вратата на кабинета й.
- Ами да се срещнем с него тогава.
Стана и приглади полата си.
Щом я видя, Ранд се усмихна. Беше с две Деви, които Егвийн не познаваше.
- Защо идваш? - попита тя уморено. - Да ме убедиш да счупя печатите?
- Станала си цинична - отбеляза Ранд.
- Последните два пъти, когато се срещнахме, преднамерено се опитваше да ме ядосаш. Не трябва ли да го очаквам отново?
- Не се опитвам да те ядосам. Ето, виж. - Ранд извади нещо от джоба си. Лентичка за коса. Подаде й я. - Винаги все не намираше с какво да си вържеш косата.
- Сега пък намекваш, че съм дете ли? - попита Егвийн раздразнено и Гавин отпусна ръка на рамото й да я успокои.
- Какво? Не. - Ранд въздъхна. - Светлина, Егвийн. Просто… Ти си ми като сестра. Така и нямах брат или сестра. Или поне този, когото имам, не ме познава. Само теб имам. Не искам да те дразня.
За миг й се стори точно такъв, какъвто беше някога. Невинно искрено момче. Отчаянието й се стопи.
- Ранд, заета съм. _Всички_ сме заети. Няма време за такива неща. Твоите армии чакат.
- Времето им скоро ще дойде. - Гласът му стана по-твърд. - Преди да свърши това, ще се чудят защо са били толкова нетърпеливи и ще съжаляват за тези мирни дни на чакане. - Все още държеше лентичката, вече стисната в юмрука му. - Просто… Не исках да тръгна на битката си, след като последната ни среща беше спор, макар и важен.
- О, Ранд. - Тя пристъпи към него и взе лентичката. Прегърна го. Светлина, колко трудно й беше да се оправи с него напоследък… но същото беше мислила и за родителите си понякога. - Аз те подкрепям. Това не значи, че ще направя каквото казваш с печатите, но _наистина_ те подкрепям.
Пусна го. _Нямаше_ да се разплаче. Та дори това да приличаше на сетна раздяла.
- Чакай - каза Гавин. - Брат? Ти имаш брат?
- Аз съм синът на Тигрейн. - Ранд сви рамене. - Роден след като тя е отишла в Пустошта и е станала Дева.
Гавин изглеждаше стъписан. Егвийн обаче се беше досетила за това много отдавна.
- Ти си _брат_ на Галад? - възкликна Гавин.
- Да - отвърна Ранд. - Не че това би означавало кой знае какво за един Бял плащ. Родени сме от една и съща майка. Баща му, като твоя, е Тарингейл, но моят е бил айилец.
- Мисля, че Галад ще го приеме - промълви Гавин. - Но Елейн…
- Няма да ти разказвам фамилната ви история, но с Елейн не сме кръвни роднини. - Ранд се обърна към Егвийн. - Може ли да ги видя? Печатите. Преди да отида на Шайол Гул, бих искал да ги погледна за последен път. Обещавам ти да не правя нищо с тях.
Тя неохотно ги извади от кесийката на кръста си, където ги пазеше. Гавин, все още стъписан, отиде до прозореца и го отвори, та в стаята да влезе светлина. Бялата кула бе някак… стихнала. Армиите й бяха заминали. На война.
Егвийн разви първия печат и го подаде на Ранд. Нямаше да му даде всички наведнъж. Просто за всеки случай. Вярваше на думата му, но… просто за всеки случай.
Ранд вдигна печата и се взря в него, сякаш търсеше нещо в извитата линия.
- Аз ги сътворих - прошепна. - Направих ги да не се счупят никога. Но знаех, че рано или късно ще поддадат. Всичко рано или късно се разваля, щом го докосне той…
Егвийн разви следващия печат и го вдигна предпазливо. Нямаше да е добре да го счупи неволно. Пазеше ги увити и кесийката беше запълнена с плат. Притесняваше се да не ги счупи, докато ги носи, но Моарейн бе изтъкнала, че ще ги счупи тъкмо тя.
Чувстваше, че е глупаво, но думите, които беше чела, нещата, които Моарейн бе казала… Е, ако дойдеше моментът да ги счупи, трябваше да са й подръка. Тъй че ги носеше… носеше със себе си възможната гибел на самия свят.