Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Единствената опасност, която я заплашваше тук, беше простата болка от някой физически инцидент, която изглеждаше невинна и лесна в сравнение с другото. Хижата беше далеч от всички натоварени пътища — беше останала така, както я беше оставил баща й. Готвеше на печка с дърва, които събираше по склоновете. Изчисти храстите около стените, поправи покрива, боядиса вратата и рамките на прозорците. Дъждовете, плевелите и храстите бяха погълнали стъпалата на онова, което някога е било терасирана пътека, водеща от пътя до хижата. Тя я поправи, почисти терасите, подреди отново камъните, укрепи меката земя със стени от речни камъни. Доставяше й удоволствие да измисля сложни системи от лостове и макари от стари парчета метал и въжета, и с тях да мести парчетата скала, което беше много над физическите й възможности. Посади няколко стръка латинка и грамофончета, за да види как едните бавно се разстилат по земята, а другите се увиват по стъблата на дърветата, да ги види как растат, да види напредъка и движението.
Работата й даваше спокойствието, от което имаше нужда — не беше обърнала внимание как или защо беше започнала да я върши; беше станало без съзнателно намерение, но я видя как расте изпод ръцете й, дърпа я напред, дава й оздравяващо чувство за покой. Сетне разбра, че онова, от което има нужда, е движението към някаква цел, независимо колко малка е и как изглежда, чувството за действие, което се развива стъпка по стъпка към някакъв избран край, през някакъв отрязък от време. Готвенето беше като затворен цикъл, който изчезваше, щом свърши, без да води до никъде. Но строежът на пътеката беше живо доказателство, че нито един ден не беше изчезнал зад гърба й, а всеки ден съдържаше всички предходни, всеки ден придобиваше безсмъртие с всяко следващо утро. Кръгът, мислеше си, е движението, свойствено за физическата природа, казват, че в неодушевената вселена около нас има единствено кръгово движение, но правата линия е отличителният белег на човека, правата линия на геометричната абстракция, която създава пътища, коловози и мостове, правата линия, която прорязва виещата се безцелност на природата с целенасочено действие с начало и край.
Готвенето, мислеше си, е като да подаваш въглища в пещта на локомотив за огромен пробег, но що за малоумно мъчение би било да се захранва локомотив, който няма да пътува за никъде? Несвойствено е за човешкия живот да бъде кръг или поредица кръгове, които да изпадат като нули зад гърба на човека, човешкият живот трябва да е права линия на движение от цел към по-далечна цел, като всяка води до следващата и до един растящ краен резултат, като пътуване по линията на железница, от гара на гара, до… о, я стига!
Стига, каза си тя спокойно и строго, когато писъкът на ранения непознат беше задушен, не мисли за това, не гледай твърде надалеч, харесва ти да строиш тази пътека, поправи я, не гледай отвъд полите на хълма.
Беше ходила с колата няколко пъти до магазина в Уудсток, на двайсет мили от там, за да си купи хранителни продукти. Уудсток беше малка купчина от умиращи сгради, построени преди много, много поколения, поради някаква причина и с някаква надежда, които бяха отдавна забравени. До там нямаше железница, нямаше електричество — само един междуселски път, който от година на година се използваше все по-малко. Единственият магазин беше дървена барака с изядени от паяците ъгли и ръждясало парче ламарина по средата на пода, изгнило от дъждовете, които минаваха необезпокоявано през капещия покрив. Магазинерката беше дебела, бледа жена, която се движеше с усилие, но изглеждаше безразлична към страданието си. Запасите от храна се състояха от прашни кутии с избелели етикети, малко зърнени храни и няколко зеленчука, които гниеха в стари кошове пред вратата.
— Защо не махнете зеленчуците от слънцето? — попита веднъж Дагни. Жената я погледна неразбиращо, сякаш не можеше да разбере как може да се задава такъв въпрос.
— Винаги са си били там — с безразличие отговори тя.
Докато караше обратно към хижата, Дагни погледна нагоре към един планински поток, който падаше със страшна сила по стръмната гранитна стена, а пръските висяха като мъгла от дъги, огрени от слънцето. Мислеше си, че може да се построи водноелектрическа централа, достатъчно голяма, за да доставя енергия за хижата и за град Уудсток, който можеше да започне да произвежда, онези ябълкови дървета, които бяха необичайно много сред плътната растителност на склоновете, бяха останки от овощни градини, ами ако някой си ги вземе обратно и построи малко разклонение до най-близката железопътна линия… о, я стига!