Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

С лакти и псувни проби тъпканака, а децата долу в миг го наобиколиха. До мен не стигаше какво приказват, но гледах как бърка в торбата и дава, каквото хване, а с другата ръка пак тъй припряно милва която главица му попадне. Малките се бяха полепили за него като зърна на грозд, нещо писукаха, той нещо им говореше и остана при тях, докато влакът не тръгна.

В движение скочи на стъпалото и като стигна купето, кимна ми да изляза. Не искаше да ни слушат чужди уши, намерихме едно по-свободно местенце в коридора. Виждах го, че не е на себе си. Децата излязоха югославски. Небойша имаше слух на ловджийско куче, дочул сръбска дума от групата и със светкавичната своя схватливост при подобни положения се беше обадил. Децата били сираци от войната. Новата българска власт ги прибрала да ги понахрани, да ги облече, да ги сгрее в по-спокойно кътче. Докато войната свърши окончателно и Югославия стъпи на нозе. Сега били пристигнали в Пловдив, щели да ги водят в някакъв санаториум. Разбирах вълнението на Небойша. Бе загубил жена си и четиригодишно момченце при бомбардировка и сигурно в тия деца виждаше своето.

Стори ми се, че не е лошо, дето някой е решил да помогне на югославските сирачета. Че човещина е проявена. И нещо такова казах, само че Небойша мислеше доста различно.

— Мамицата им българска! — още по-грозно напсува той. — Изтрепаха им бащите — сега ще ми се грижат за клетите сираци!

— Как тъй българи са ги изтрепали? — зинах от изненада.

— Как ли?! Слушай как! — гневно почна той и занарежда какви зулуми е вършил в Югославия българският окупационен корпус.

Едно, второ, трето — брои по пръстите на ръката си и след всяко отмятане пита:

— Сегашното човещина ли е?

Добре разбирах сръбския си приятел и в тоя случай. Ще избързам да ти кажа, че в Турция с мен стана нещо подобно. Небойша, разбира се, не знаеше предишните ми грехове, но и на мен се беше паднало да храня две сирачета, а точно аз бях довел до смърт и майка им, и баща им. Друг човек, подбудител и съучастник в това злодеяние, ме убеждаваше, че това е мой дълг, че голямо добро ще сторя на децата. Ама аз не приех да върша таквоз добро, премесено с кощунство. И не знам от малодушие ли, от срам ли да гледам ден по ден своите жертви избягах, скрих се тогава, зарязах сираците на произвола на съдбата. Мислех, че съм постъпил правилно. Бива ли палачът да се прави на самарянин?