Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Наистина, два-три пъти понечих да се прибера, но той не ме пуска:

— Чакай, чакай! Чуй и това! Не ги знаеш българите…

— Хайде, стига! — сопнах се най-сетне. — Додея ми! И вас, и тях хубавичко ви знаем. Забрави ли кой ви е държал дизгините?!

Връцнах се — и обратно в купето. Зарових глава под мръсния парцал до прозореца, правя се, че ще спя. Тия думи ги казах нарочно — колкото да се откача от Небойша, но той се засегна. По-добре, викам си, да ме остави намира, докато минем Пазарджик.

И ето че спряхме. Вече се беше стъмнило. Седим, седим, хора взеха да слизат от влака, един пита, друг предполага защо още чакаме и от откъслечните думички подразбрах, че сняг е затрупал релсите някъде към Белово. Кога ще изринат преспите, не се знае, може до съмнало да останем на гарата. Мина и кондукторът, обяснява, че локомотивът ще стои под пара, ще отоплява вагоните. Ама който иска, да иде в чакалнята — и там печка гори.

— Аз отивам — нацупено ми казва Небойша. — Ще дойдеш ли?

— И тук ми е добре — отвърнах. — Ще се наспя на рахат — седалките са свободни.

От инат той отиде сам, а аз минутка не дремнах. Помниш сигурно, че на тая гара се обърна животът ми. Тук посрещнах Калия Дамянова Калева, а нейде след час затрихме с Михалис нейния придружител. Навън беше тъмна тъмница, но аз си представях всичко наоколо. Сгруханата гарова постройка с часовника и камбанката на фасадата, кипарисите от едната страна, чакалнята, перона, складовете за въглища насреща.

Като обходи навсякъде, мисълта ми отиде на площадчето отзад, дето спираха файтоните, качи се на един от тях. Пое най-напред по голото шосе до моста на Марица, а после през Вароша, през Мехкемето и Чиксалън стигна накрай града, влезе в нашата къщурка. Обиколи стаите, надникна в кухнята, пък седна на един стол и повика скъпите лица. Първо мама, след нея баба Ана, чичовците, стринките, малките братовчедчета. Погледа ги, порадва им се и тихо си излезе. Оттам мисълта ми тръгна из града, но сякаш не стъпваше по земята, а се плъзгаше на педя над нея. Отби се в двора на Парашкевов, спря пред дома на Михалис, отвори вратите на училищата, дето бях учил, зареди дюкяни, улички, градинки, местата на детските ми игри. Оставих я да се наскита, а после леко, леко я притеглих при себе си, както плашлива риба се издърпва с конеца.

Да скоча ли от вагона? Да тръгна ли сам по дирите на мисълта ми? Сигурен бях, че стъпя ли на земята, не ще мога да се откъсна от нея. Нямаше да издържи, да ме върне и оная връв, на която Небойша разчиташе, че ни е свързала. Щях да го оставя самичък, да го предам, когато му трябвах. А да предам себе си бях готов — така ми се струваше оная нощ. Ще си призная убийството, ще ме пратят в затвора. То къде ли не бях ходил, защо и там да не полежа? Поне затворът е на същата земя, в Пазарджик, и няма да пътувам далеч. Но тогава и чичо Щерю щях да завлека като съучастник, който е скрил трупа…