Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Мъчно ми е да те давам — рече той на сбогуване. — Ама в приятелска ръка отиваш. Макар да не е за добро…

Впрочем то не беше и сбогуване, защото през следващите две години често се срещахме с Муса Халил.

Докато вървях към чаршията, си мислех, защо ме вика старецът и какво ще е туй недобро нещо. Да питам обаче направо беше неудобно, особено да издам от кого съм чул. Бавно, полечка налучках отговора, но на теб ще го кажа веднага. Сеид Османоглу бе решил да прекрати изцяло своите работи. Това имаше наум Муса Халил и съжаляваше, че ще се руши граденото за няколко десетилетия. А пък аз бях нужен като помощник в рушенето.

По онова време Османоглу не държеше други чиновници и втората стая в кантората му стоеше празна. В нея ме настани. А преди тук бяха служили и по един, и по двама човека — Муса Халил беше между тях. Него Сеид ефенди бе изпратил в склада за храни — и пари му взел като на ортак. Но сумата беше малка, колкото за хатъра и за кураж на Халил, и всъщност той бе повече управител, а не равностоен съдружник.

Тоя склад все пак съставяше част от имота на Османоглу, и не най-голямата. В града той държеше втори подобен склад, за железария, а в Адана имаше още два, същите. Управляваха ги все негови бивши чиновници, дето ги бе изучил и им се доверяваше. Както Муса Халил, и тях бе допуснал с малко капитал в предприятието, колкото да гонят работата като своя. Такава, в едри линии, беше сухоземната търговия на стареца.

За него обаче по-горе стоеше морската. Той притежаваше две корабчета средна големина, забравил съм им тон-регистрите. Английска направа, с отлични качества и добре поддържани. Най-близкото място, до което ходеха, беше Кипър. Тяхна махала, ако мога така да се изразя, представляваше онова най-източно ъгълче на Средиземно море, което на запад се огражда от Крит и Родос, а на изток и юг стига бреговете на Сирия, Ливан, Палестина и Египет включително. Все отпаднали земи от Османската империя държеше Османоглу. По турското крайбрежие неговите кораби стигаха до Измир и по-рядко до Босфора. И ако на складовете им бе охлабил юздите, морската си търговия винаги бе държал изкъсо, без да допуска много в нея чиновници и помощници. Всъщност докато аз се появих.

Но и това не беше цялата работа на моя патрон. Той бе започнал с търговия, но след туй нагазил и в производството. Повече за уюн и безпокойство. Близо до града имаше фабрика за тухли и керемиди. Преди петнайсет години взел почти без пари земя от държавата, внесъл пещи от Италия, техник довел от там за поддръжката и въобще много мерак вложил в начинанието. Добра стока излизаше, тухлата звънти, като я чукнеш, ама доста харчове се правеха във фабриката и печалбата едва капеше. Сеид ефенди бе пресметнал колко му струва една тухла и много се ядосваше, че италианската, а още повече немската, по-евтино отсича. Това нещо обаче до края не можахме да променим.