Нишката на покварата

— Богове — измърмори Киху, който се бе притаил до Юги. — Сега ще стане истинска касапница.

Необяснимото явление започна да се случва навсякъде из каньона. Съществата от армията на Чаросплетниците изчезваха, като че ли просто пропадаха — сякаш земята под краката им внезапно изчезваше. В началото бяха всмуквани един по един, после — на групи по пет-шест, и накрая — на цели дузини. Хищниците взеха да надават кански рев, насочвайки агресията си един към друг, понеже бяха неспособни да проумеят какво се случваше в действителност. Скренделите — най-интелигентните от хванатите в капана създания — се опитваха да се изкачат по стените на каньона, ала въпреки че успяваха да се задържат на безопасно разстояние от опасната земя, гладките стени не им позволяваха да се измъкнат на свобода. Армията от хищници бързо се топеше — и живи, и мъртви биваха поглъщани от назъбеното дъно на пропастта.

Тези от отряда на Юги, които имаха далекогледи, успяха да забележат някакви неща под повърхността, наподобяващи невисоки могили, които се движеха със светкавична бързина към своите жертви. Другото нещо, което им направи впечатление, бяха кървавите петна, избиващи на повърхността на земята — изглежда, каменистата почва бе до такава степен преситена от кръв, че вече не можеше да я задържи в себе си. Различните твари сновяха насам-натам по подгизналата от телесните течности на събратята им земя, опитвайки се да се изплъзнат от незнайните същества, ала всичките им усилия бяха предварително обречени на провал. Дори и скренделът, който бе успял да се покатери на известна височина по стената на каньона, беше уловен — от земята изведнъж изригнаха гигантски пипала, които се впиха в него и го завлякоха нейде в дълбините, а хищникът не успя дори да изпищи, тъй като това стана за по-малко от секунда.

Когато тъмнината спусна своя воал над света и Аурус започна да се издига в нощното небе, над каньона се беше възцарила призрачна тишина. Единственият знак, по който човек можеше да се досети, че Различните са били някога тук, бяха кървавите петна, покрили назъбеното дъно на огромния каньон.

Юги изсвири с уста. Беше чувал истории за това място още откакто бе пристигнал в Разлома, и знаеше за неколцина, които бяха заплатили с живота си скептичното си отношение към тези слухове. Никога обаче не си беше представял, че лиха-кири — подземните демони — ще бъдат толкова жадни за кръв.

Някаква жена се приближи към тях по тясната пътечка, благодарение на която бяха стигнали дотук.

— Оттеглят се, Юги — каза тя, останала без дъх. — Прибират се обратно.

Хората около командира си отдъхнаха шумно, а някои от тях го потупаха силно по рамото. Той се ухили дяволито.

— Сега няма да бързат толкова да се доберат до Лоното — заяви водачът им. — Поздравявам ви за добре свършената работа.

Щеше да им позволи малко да се позабавляват, преди да потеглят обратно към Лоното — заслужаваха поне това. Днес бяха нанесли страшен удар на армията на Чаросплетниците, ала следващия път Вещерите нямаше да бъдат толкова безразсъдни. Въпреки стотиците хищници, които бяха убили, едва ли бяха причинили сериозен ущърб на врага. Чаросплетниците, каквито и да бяха те, не бяха тактици и бяха допуснали да попаднат в капан, който всеки опитен пълководец би избягнал; безумието им обаче ги правеше непредсказуеми, а това бе опасно.