Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Не носеше нищо освен една малка кожена чанта и позлатената си арфа.
— Чакайте! — викна пак той, придърпа нагоре полите на бялото си расо, свали си обувките и нагази в лепкавата кал на брега на Уск.
— Не можем да чакаме цяла вечност — мърмореше Балиг, докато менестрелът се бореше с дълбоката кал. — Приливът се оттегля бързо.
— Един момент, един момент — викна Талиезин. Хвърли арфата си, чантата и обувките вътре в лодката, вдигна полите си още по-високо и нагази във водата. Балиг се протегна, сграбчи ръката на менестрела и безцеремонно го изтегли през борда. Талиезин се просна на палубата, намери си обувките, чантата и арфата, после изстиска водата от полите на дрехата си.
— Нали нямате нищо против да дойда с вас, лорд? — попита ме той. Сребърната диадема се бе кривнала върху черната му коса.
— Че защо?
— Не че имах намерение да ви придружа. Просто исках да отида в Думнония. — Той оправи сребърната диадема на главата си, после смръщи вежди като видя ухилените физиономии на моите копиеносци. — Тия хора знаят ли да гребат?
— Разбира се, че не знаят — отвърна Балиг вместо мен. — Те са копиеносци, за нищо не стават. Гребете едновременно, копелета такива! Готови? Бутай напред! Долу греблата! Дърпай! — той поклати глава в престорено отчаяние. — Все едно да учиш прасета да танцуват.
От Иска до открито море имаше близо четиринадесет километра, четиринадесет километра, които ние минахме бързо, носени от отлива и течението на реката. Уск се плъзгаше между лъскавите си кални брегове, отвъд които се виждаха оставени на угар ниви, голи гори и обширни блата. Плетени от ракита рибни капани се виждаха по брега, имаше чапли и гларуси, които кълвяха пляскащата на сухо сьомга, останала на брега при отлива. Кюкавци жално записукаха, изплашени от една голяма бекасина, която се надвеси над гнездото им. Греблата почти не ни трябваха, защото отливът и течението доста бързо ни носеха, а щом стигнахме до широкия разлив, където реката се вливаше в Севърнско море, Балиг и неговият моряк вдигнаха своето парцаливо кафяво платно, което прихвана западния вятър и накара лодката да се втурне напред.
— Приберете тия гребла сега — заповяда той на моите хора, после сграбчи големия рул и се изправи щастлив, когато малкото му корабче потопи тъпия си нос в първите големи вълни.
— Днес морето ще е доста бурно — викна той весело. — Изгребете оная вода! — викна той на хората ми. — Всичко мокро вън от лодката, нали така. — Балиг се захили като видя че нещастието ми започва. — Три часа, лорд, и край, ще сте на брега.
— Вие не обичате ли лодките? — попита ме Талиезин.
— Мразя ги.
— Една молитва към Манауидан ще ви пази от морска болест — каза той спокойно. Натрупа куп мрежи до мен и седна върху тях. Очевидно на него нищо му нямаше въпреки лудото подскачане на лодката, даже като че ли това му доставяше удоволствие.
— Снощи спах в амфитеатъра — каза ми той. — Обичам да спя там — продължи Талиезин след като видя, че не съм в състояние да му отговоря. — Така както са направени местата за сядане амфитеатърът е като кула за сънища.
Аз погледнах към него — сякаш последните две думи облекчиха страданието ми, защото ми напомниха за Мерлин, който някога имаше кула за сънища на върха на Хълма в Инис Уидрин. Кулата за сънища на Мерлин представляваше празна дървена конструкция, която според него увеличаваше силата на Божиите послания, затова сега не се учудих, че римският амфитеатър в Иска, с неговите разположение една над друга редици от места за сядане, построени около подравнената пясъчна арена, можеше да послужи за същата цел.
— В бъдещето ли погледна? — успях да попитам.
— Донякъде — призна той. — но освен това срещнах Мерлин снощи в съня си.
Споменаването на това име успокои и последните спазми в корема ми.
— Говори ли с Мерлин! — попитах аз.
— Той говори с мен — поправи ме Талиезин, — но не можеше да ме чува.
— Какво ти каза?
— Повече отколкото мога да ви кажа, лорд, и нищо, което бихте желали да чуете.
— Какво ти каза? — настоях аз.
Талиезин се хвана за кърмата, защото лодката се гмурна в една особено стръмна вълна. Водата плисна над бордовете и се посипа по вързопите, където държахме оръжието и ризниците си. Талиезин се увери, че арфата му е в безопасност под расото, после докосна сребърната диадема на бръснатото теме на главата си да види дали си е на мястото.