Хайка за вълци

Прибрах се в квартирата и легнах. Спях, четях, похапвах нещо и отново вземах книгата. Към два часа следобед се чу клаксон на автомобил. През оная част на площада, която се виждаше от прозореца ми, премина автомобил, вдигайки огромна опашка от прах. След малко се чуха изстрели и викове „ура“. Започваше тържественото посрещане на Михо Бараков. До късно вечерта над селото се носеха звуците на духова музика, чуваха се речи и пиянски викове.

Преди да отиде на нивата, Анани беше ми приготвил пилешка супа, навести ме и леля Танка Джелебова. На синовете й вървеше малко трудно в гимназията, та през ваканциите им давах уроци по някои предмети. При всяко отиване у дома им, където бе чисто и уютно, чувствувах някаква тържественост по случай моето посещение, уроците ми слушаха с голямо внимание всички от семейството, които бяха свободни от работа. Бай Киро Джелебов се отнасяше с мен с голямо уважение, обичаше да ме разпитва за много неща, искаше ми често и книги за четене. Така се сближихме и когато се разболях, леля Танка идваше по един или два пъти в седмицата да ме преглежда. Според нея най-сигурният лек за всяка болест бе силната храна и всеки път ми носеше масло, яйца, мед, варено пиле или баница.

На другия ден следобед дойде брат ми. Той се гнусеше от Анани, страхуваше се да не се зарази от болестта ми, та никога дотогава не бе влизал в стаята ми. Неочакваното му посещение показваше, че ме е следил. Не бях се появил из селото едно денонощие, той бе предположил, че съм отишъл в града да предам разобличителния документ срещу Баракови, и сега идваше да провери дали съм си у дома. Предположението ми се потвърди, защото той още от вратата го поиска.

— Дай този препис да го пазя! Ти си изнервен от болестта, страх ме е да не ни навлечеш някоя беда, ако го покажеш сега на някого.

— Някого — това е ОК на партията.

— Решил си да скъсаш всичко, всичко, което ни свързваше досега като братя! — каза Стоян и започна да снове напред-назад из стаята. Ръцете му бяха сключени зад гърба и аз видях, че дланите му бяха впити една в друга до кръв. — Нашият живот е застрашен! Да, да!… А ти някакъв документ ще предаваш в комитета. Слушай, хубаво ме слушай, та дано ти дойде умът в главата. — Той спря пред мен и продължи по-тихо: — Снощи двама души дойдоха у дома късно след полунощ. Единият около четирийсетгодишен, другият — има-няма двайсет. Караха ме да участвувам в ликвидирането на някакъв народен враг. Гадовете трябвало да се изтребят до един. Без съд, без нищо. Революцията искала кръв, за да влезе дълбоко в съзнанието на народа. Революцията искала възмездие за всяко престъпление против народа. За една капка народна сълза трябвало да се плаща с един човешки живот. Чуваш ли? С един човешки живот! За да разбере народът, че революцията идва в името на неговото щастие. Казах им, че на човек не мога да посегна. За нищо на тоя свят не мога да убия човек, па който и да е той. Ти, казват, само ще присъствуваш като охрана, няма да стреляш. И това им отказах. Два часа се мъчиха да ме склонят, но им отказах. Категорично им отказах. Щом е така, така да е, казват. Партиен секретар си, искаш всичко наготово да получиш. Ще си направим изводи за тая работа. Никому дума за нашия разговор, иначе този ще играе. И по-възрастният ми показа пистолета си. Ако Михо е предател, сигурно е подушил, че у нас има нещо, с което можем да го разобличим, и е пратил тези хора да ме проверят. Иначе как ще ме насилват да убивам човек? Първата му работа след излизането от затвора е била да заличи следите си, като унищожи присъдата си и ликвидира съдебните лица, които са водили делото. Затова се завърна вчера, а не на осми, когато затворниците бяха освободени. Дали не е узнал от следователя Марчинков, че имаме препис от присъдата му? В такъв случай трябва да се пазим…