Момчешки живот

Ребъл се опита да се изправи, но не му стигаше сила. Оригна се. Отидох до него и докоснах топлата крива на врата му. Той започна да хълца, после положи глава на масата и се захвана да ближе студената стомана.

— Той няма да умре — казах убедено. Сълзите ми бяха пресъхнали. — С молитва прогоних Смърт от него!

— Не мога да… няма да… — промърмори д-р Лезандър, но това бе всичко, което можеше да каже.

Случай #3432 остана неподписан.

Ребъл спа и се събуди, спа и се събуди. Докторът постоянно проверяваше сърцебиенето и температурата му, и записваше всичко в една тетрадка. Г-жа Лезандър слезе долу да ни попита с татко дали бихме искали чай или ябълков пай, така че се качихме горе заедно с нея. Бях напълно сигурен, че Ребъл няма да умре, докато ме няма. Г-жа Лезандър наля на татко чай, а аз получих с пая си чаша „Танг“. Докато баща ми се обади на мама да й каже, че по всичко изглежда, че Ребъл ще се оправи и че ще се приберем след някое време, аз се разходих из отделението, което се намираше до кухнята. В тази стая от куки на тавана висяха четири клетки за птици, а един хамстер бясно търчеше в колелото в собствената си клетка. Две от птичите клетки бяха празни, но в другите две имаше канарче и папагал. Канарчето започна да пее с топъл и мек глас и г-жа Лезандър влезе с торбичка със семена.

— Би ли искал да нахраниш пациентите ни? — попита ме тя.

Отвърнах, че искам.

— Те не се чувстваха много добре, но скоро ще се оправят! — уточни жената на доктора.

— На кого са?

— Папагалът е на г-н Гроувър Дийн. Канарчето — не е ли прекрасна госпожица? — принадлежи на г-жа Джудит Харпър.

— Г-жа Харпър ли? Учителката?

— Да, точно така! — г-жа Лезандър се наведе напред и премлясна срещу канарчето. Звукът бе странен, особено предвид, че излизаше от тази конска уста. Птичето деликатно клъвна от семената, които бях сипал в хранилката му.

— Казва се Тинкърбел. Здравей, Тинкърбел, ангелче мое! Ковашкия мях имаше канарче на име Тинкърбел, казах си аз. Не можех да си го представя.

— Птиците са ми любими — обясни г-жа Лезандър. — Толкова доверчиви, тъй изпълнени с господ и доброта. Погледни ето там, това е птичарникът ми.

Тя ми показа комплект от дванайсет ръчно изрисувани керамични птици, които почиваха върху капака на едно пиано.

— Дойдоха заедно с нас по целия път от Холандия — каза тя.

— Имам ги, откакто съм била малко момиченце!

— Хубави са.

— О, много повече от хубави! Когато ги погледна, заливат ме такива приятни спомени: Амстердам, каналите, лалетата, които с хиляди цъфтят през пролетта… — тя вдигна една керамична червеношийка и погали червеното й жабо с показалец.

— Бяха се счупили в куфара ми, когато се наложи набързо да си съберем багажа и да заминем. Всичките бяха на парчета. Но аз ги сглобих отново, една по една. Пукнатините почти не се забелязват… — тя ми показа, но наистина бе свършила много добра работа по възстановяването на фигурките. Добави. — Липсва ми Холандия. Много!