Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Аз просто си се сгуших в кожите и се замечтах за брат Гуидо.
Седем дни и нощи след като напуснахме Венеция и след като оставихме зад нас Кастелфранко и Тренто, стигнахме до някакво приказно място високо в планината. Мислех си, че вече отдавна се бях простила със столицата на измамите, но Болцано се оказа с толкова много фасетки, колкото и розов диамант. Видях как планината се трансформира в град и градът се трансформира в планина, и всяка нова точка на наблюдение представя нов поглед към това място. Омагьосано от вълшебница място — веднъж бе тук, веднъж го нямаше. А при изгрев-слънце всичко се обагряше в аленочервено — като муха под стъкло.
Навлизайки в града, се озовахме на един хубавичък площад, обграден от всички посоки с чудати дървени къщички с цветя от вътрешната страна на всички прозорци. Тук също си имаше катедрала с плочки и огромна островърха кула, достойно конкурираща околните върхове. Прекосихме площада и продължихме още на север и веднага щом напуснахме града, се заизкачвахме към огромен замък, който изглеждаше като недокоснат от човешка ръка, а просто издялан от ветровете в скалата. И розов. Първоначално си помислих, че такова впечатление се създава от слънцето, но с напредването на деня установих, че това не бе игра на светлината, а просто цветът на скалата, от която бе изградена тази крепост — Кастело Ронколо. Този факт ми бе обяснен не от майка ми, а от един от множеството непознати венецианци, които пътуваха с нас. От един мъж, чието име така и не си направих труда да разбера, но който винаги триеше кокалчетата на ръцете си в гърдите ми, когато ми подаваше ръка, за да сляза от каретата. Със смесица от облекчение и съжаление забелязах, че след неуспешния ми опит за бягство от Венеция майка ми се бе отказала напълно да се занимава с моето образование. Отнасяше се към мен мило и любезно, но като цяло ме оставяше да правя това, което си искам. Което ме устройваше перфектно — мечтанията отнемат доста време.
Пътят залъкатуши нагоре към портите на замъка и постепенно пред нас се разкриха високите му бойници. Влязохме и след една безкрайна поредица от рампи се озовахме във вътрешен двор, където бяхме посрещнати от свитата на херцога. Хората се втурнаха да ни подават ръце, за да слезем от каретите, но за съжаление не достатъчно бързо, та да попречат на Онзи-как-му-беше-името да опипа отново гърдите ми.
Нахлухме в голямата зала насред море от любезности, но когато влязохме в тронната зала на ерцхерцога, не можах веднага да го забележа. От една страна, дворът му се оказа много голям и тълпите го скриваха, от друга — по стените имаше много по-интересни неща. Всичко наоколо беше изрисувано с гербове, ловни и забавни сцени, картини на благородници и дами и гротескни великани и джуджета.
Бях дотолкова погълната от фреските, които бяха по-реални и от актьори в комедия, играещи пред очите ми, че почти щях да пропусна една много съществена информация. Тълпите се разделиха като Червено море и Рамзес и Мойсей се погледнаха в очите. Един от нашата дружинка обяви на звънък венециански диалект:
— Дожареса Тадя Микел Мочениго!
(Ако щете вярвайте, но тогава за първи път научих рожденото име на майка ми!)
Едва тогава насочих вниманието си към ерцхерцога, който се изправи, за да поеме ръката на майка ми.
Ерцхерцог Сигизмунд бе поредният от могъщата серия старци, с които се запознах по време на тази одисея. Мъж малко над петдесетте, той бе иначе незабележителен, с изключение на дългата посребрена коса, която се спускаше на вълни до раменете му, тънкото като вейка тяло и плътния гърлен акцент, заради който ми се наложи да се напрегна, за да го разбера. Бедните ми уши едва-що бяха свикнали с венецианския диалект, а ето че тук ми се налагаше да се боря с още един странен език, докато се опитвах да схвана какво казва, когато поздрави майка ми и мен. С известно раздразнение започнах да си давам сметка, че този полуостров се ръководи от отбор могъщи старци: дон Феранте, папата, Лоренцо Медичи, а сега и този ерцхерцог. За един кратък и доста налудничав миг се изпълних с гордост от майка ми — поне в държавата град Венеция тя бе тази, която носеше бричовете и управляваше своя старец, докато го оставяше да си мисли, че управлява той. Запитах се колко ли от тези мъже биваха управлявани от жените, за които са се оженили (или може би не са се оженили), но преди да успея да се впусна в по-нататъшни размисли по този въпрос, получих отговора от майка ми. Тя веднага започна да успокоява ерцхерцога заради загубата на съпругата му и в абсолютно същото изречение попита учтиво как върви подготовката за предстоящата му сватба — очевидно и на него му предстоеше да се ожени по същото време, когато щях да се омъжвам и аз, за някаква дама на име Катерина от Саксония. Бракът им обещаваше да бъде толкова щастлив, колкото и моят — впоследствие научих, че принцесата на Саксония била само на шестнайсет. Горката! Ще й се налага да търпи този дърт гущер да пълзи всяка вечер по младото й тяло! Колко гнусно! Надявах се поне да е богат.