Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Яъз го ползва… – и почувства нужда да поясни: – Това е синът ми… Не за работа, по цял ден играе разни игри проклетникът… Някой ден ще го изхвърля през прозореца…
Най-сетне планът беше разпрострян пред мен.
– Ето, професор Мющак, разкопаване не е възможно. Обясних и на Мансур. Ако не беше оня проект за поправка на кладенеца в долната градина, това нямаше да стане. Едно време изкопали няколко кладенеца заради нуждите на комплекса от вода, после ги зарили. Намерихме единия. В ремонт е. Ето как по тунел от въпросния кладенец можем да стигнем до гробницата.
Докато той обясняваше, аз се опитвах да разгадая окръжностите, квадратите и ромбовете в чертежа. Доколкото помнех, комплексът „Мурадие“ в Бурса нямаше такава конструкция. И най-вече ме изненада близостта между джамията и гробницата. А и в парка на комплекса трябваше да са наредени един до друг и срещуположно дванайсет гробници. Не само тази на Мурад II и любимия му син Алаедин, но и на Хюма хатун, принц Мустафа, Джем султан, принц Ахмед и наследниците на османската династия… А на чертежа пред мен се виждаха само пет постройки през определено разстояние. Докато размишлявах дали сечението е различно, майсторът изреждаше трудностите на работата.
– Онези от фондациите и джамията ми имат доверие, но това е пъпът на Истанбул… Пред очите на всички.
Пъпът на Истанбул ли? Какво говореше тоя? Имаше нещо сбъркано. Погледът ми се плъзна към надписа над плана. Дребен, едва се разчиташе. Разтревожено извадих очилата за четене.
– Не се тревожете, професор Мющак, докато сме в кладенеца, никой няма да разбере какво правим. Така с помощта на Аллах лесно ще прокопаем тунела и ще стигнем до гробницата… Аз работя бързо… Познавам всяко кътче на комплекса.
Посредством очилата започнах да различавам буквите и прочетох две думи, които ме изненадаха: Мемориал на Завоевателя… Сякаш гръм ме удари.
– Какво!
– Да, професоре, само така можем да стигнем до гробницата на Завоевателя – не разбрал изненадата ми, мъжът все още се опитваше да договори работата, мечтаейки за пари. – Всъщност гробът на покойника не е под мавзолея, а под олтара в джамията… Там е положен Завоевателя.
Мемориалът на Завоевателя… Разбира се… Нюзхет не е проучвала трупа на Мурад II, а на Завоевателя… Не е разследвала вероятността Мехмед II да е отровил баща си, а отравянето на Завоевателя от собствения му син Баязид II. Обратно на предположението ми е смятала Завоевателя не за убиец, а за жертва. Смятаният за отцеубиец султан не е бил Завоевателя, а синът му Баязид II… Как ли бях пропуснал това? Всъщност не бях го пропуснал, вероятно съм крил някъде в подсъзнанието си тази възможност, та бях подтикнал Завоевателя в съня ми да ме попита: „Знаеш ли някой да е умрял от подагра?“ Но прииждащият ми на приливи и отливи ум беше възпрепятствал правилната мисъл… Претърсването на университетския ми кабинет, проверката в компютъра ми за статия, свързана с Баязид II… Да, сега всичко си идваше на мястото. Старата ми любов беше по петите на внезапната смърт на Завоевателя, склопил очи през май 1481 в местността Султан чаир. Заради това се беше свързала с тези мъже. Не, не Нюзхет, Акън беше издирил тези малоумници, напомнящи Адем Дилли… Естествено, по настояване на амбициозната си професорка. Ех, Нюзхет, с кого си се забъркала?
– Ние сме вещи в такива работи – намеси се хубавецът Мансур. – Когато Акън ми спомена за това, веднага се сетих за майстор Хасан. Рекох си, че никой друг не би се справил. След като говорих с него, Акън веднага се съгласи. Нали ви каза?
Тъкмо да отговоря утвърдително, когато забелязах приближаваща откъм рафтовете сянка. Младеж с гелосани коси и мръсна брада. Облечен в тънко кожено яке – сякаш навън не валеше сняг – и избелели дънки…
– Здравейте всички…
Говореше с войнствен, небрежен тон.
– Здравей, Яъз – отговори подигравателно Мансур. – Добре дошъл… Къде се изгуби толкова време?
– Тук съм, бате Мансур, заплеснах се…
– Виж го ти, заплеснал се – изгледа го накриво баща му, сякаш забравил за съществуването ми. – Вчера никакъв те нямаше, ама не гъкнах. Сутринта съм спал, като излезе… Заръчах на майка ти веднага да те изпрати в магазина, но ти не дойде. Колко пъти звънях, не вдигна. Идваш вече като затварям и без капка свян викаш, заплеснах се…
– Добре де, татко, добре, нали съм тук…
Мислех, че вече се е успокоил, когато внезапно викна:
– Какво ти е на окото?
Дясното око на Яъз беше мораво, на долната устна имаше заздравяваща рана.
– Пак ли си се бил?
Батко Мансур се притече на помощ на Яъз. Е, нали и двамата бяха млади здравеняци…