Убийството на султана

Следваше да се засрамя, поне да се сконфузя, но не усетих нищо подобно. Щом беше скрила от мен срещите си с Нюзхет, можеше да излъже като нищо. И вероятно поради продължаващото обвинение в погледа ми Шазие все още разказваше какво е правила по време на убийството.

– Излязох от дома на господин Сезаи около седем. Валеше сняг, всичко беше побеляло, нормална за Истанбул зимна вечер… Улиците вече бяха пусти. Тръгнах към къщи пеша, за да се насладя на снега – въздъхна дълбоко. Когато продължи, притеснението в тона и беше отстъпило място на обвинение. – Когато се прибрах, първо отидох до вас. Ако си спомняш, беше ми звънял следобед. Аз го забелязах едва като се прибрах. Заради това отидох първо до вас, но те нямаше. Ще подчертая, че наближаваше осем. Слязох отново след час. Пак те нямаше. Когато позвъних за трети път, наближаваше десет и ти отвори… – погледна краката ми. – Нали помниш? Беше бос. Изглеждаше странно. Беше разтревожен, обезпокоен, развълнуван по необичаен начин. Каза, че си се прибрал току-що. Уж си се разхождал в снега. Как се разхожда човек два часа и половина по снега?

Ето това си е Шазие. Логика от глава до пети, воля от глава до пети… Ако не я спипат в прочувствен момент, никой не може да и излезе на глава. И като че не стигаше, дето отхвърли всичките ми обвинения, ами ме накара да се чувствам виновен. Отгоре на всичко беше напълно права да се съмнява. Но въпреки това не можех да си позволя лукса да се предам.

– Не можеш да прикриеш грешката си с безсмислени обвинения – креснах. – Казах, че съм вървял в снега, но преди това отидох до Чия90да хапна… В онова твое любимо заведение… Тоест бил съм на улицата около два часа. Твоя е грешката, трябваше да ми разкажеш за срещите си с Нюзхет.

Явно това помогна, защото обвинението изчезна от погледа ѝ.

– Не ти казах за твое добро. Страхувах се да не те нараня отново. Да не преживееш пак същата травма…

Думите и ме трогнаха, но нямаше да се предам толкова лесно.

– Щом е тъй, защо се виждаше с Нюзхет?

– Опитвах се да разбера. Защото слушах за нея само от теб и я познавах само от разказите ти. Мислех, че ако опозная истинската Нюзхет, ще мога да ти помогна повече.

– Значи не вярваше на разказите ми?

Отговори умно на тъпия ми въпрос.

– Не вярвах, понеже беше лудо влюбен в Нюзхет. Любовта предизвиква затъмнение на ума и изкривява мнението ни. Влюбеният не може да прецени обективно обекта на чувствата си. При теб беше същото – или я въздигаше до небесата, или я сриваше на дъното. Истината би трябвало да е някъде по средата.

– И затова отиде при нея?

– Не отидох, срещнахме се случайно. Преди около два месеца… Тук наблизо, на ъгъла при метрото. Тъкмо излизах от кабинета, тя ме позна… Каза: „Изобщо не си се променила.“ Но тя беше променена; сякаш красивата жена внезапно беше рухнала – млъкна и се втренчи в мен. – Виж как ти се промени физиономията. Дори и сега се влияеш от споменаването ѝ.