Убийството на султана

И докато мислех, че приключването означава комисиона, забелязах приближаването с уверени стъпки откъм рафтовете на побелял мъж с тънки мустачки. Костюм с цвят на кюнец, изкривена червена вратовръзка, зелени или кафяви кривогледи очи. Предприемач в прехода между работник и бизнесмен.

– Това е майстор Хасан… – представи го Мансур. – Казах ви по телефона за него.

Протегна ми ръка с лепкава усмивка, закопчавайки сакото си с фалшива вежливост.

– Здравейте, професоре. Добре дошли.

– Здравейте, господин Хасан.

Защо ли не казах майсторе, това господине май излезе твърде учтиво… Но и двамата не обърнаха внимание.

– Заповядайте насам – ръката на майстор Хасан, наподобяваща фурнаджийска лопата, сочеше края на паралелните рафтове с подредени по тях разноцветни пакети. Дълбините на мрачен магазин, заобиколен от тъмни улици… Можеха да ме накълцат на парчета и никой нямаше да узнае. Усетих как се разтрепервам. Не, нямаше нужда от малодушие, щом съм стигнал дотук, трябваше да продължа. А и носех оръжие. Стиснах чантата здраво и тръгнах в указаната посока.

Внушително бюро в ъгъла… Върху него сребрист компютър, червен телефон, две мръсни тетрадки една върху друга, подобен на сгъната на четири карта документ… Три плюшени фотьойла около малка масичка, посипана с угарки.

– Заповядайте, професоре…

Майстор Хасан сочеше бюрото. Дали показваше уважение към професора по история, или се мъчеше да приобщи клиент съучастник?

– Не бива, господин Хасан, това е вашето място – казах и се приготвих да седна в дясното кресло, но той ме хвана за лакътя.

– Моля ви, професоре… Вижте, там са чертежите на гробницата. От бюрото ще виждате по-добре.

Като каза чертежите на гробницата, престанах да се съпротивлявам. Седнах в посочения стол, гледайки към сгънатия на четири документ върху бюрото.

– Това ли е планът на гробницата?

– Да – отговори майстор Хасан; двамата с Мансур се бяха изправили срещу бюрото. – На комплекса, по чиято реставрация работих две години… Оттогава е… – и млъкна, сякаш се сети за нещо. – Но нека първо пийнем нещо… Премръзнали сте. Имам прясно запарен чай.

Да, бях премръзнал и един подсладен чай нямаше да ми дойде зле, дори с нещо за хапване… Не бях сложил в уста нищо след сандвича в автобуса по време на обиколката за Завоевателя, но желанието час по-скоро да се запозная с документа на бюрото, очакващ като магически ръкопис да разреши сложния ребус, който ме мъчеше вече три дни, надделя над глада.

– Благодаря, може би по-късно – отговорих и се протегнах към плана на комплекса „Мурадие“. Майстор Хасан ме възпря, поемайки сгънатата на четири хартия.

– По-добре аз да ви обясня.

Понечи да разпростре на бюрото документа с неподозирана за едрите му пръсти ловкост, но му пречеше компютърът. Бутна го с ръка като ненужна вещ.