Убийството на султана

Трябваше да се ядосам и да се разкрещя. Ако не беше се намесила, Нюзхет отдавна щеше да ме потърси. Но какво от това? Беше ясно, че бившата ми любовница не ме обичаше и вероятно никога не ме е обичала. Както каза Шазие, наранената и гордост е търсила изцеление в милите ми слова. А може би ме е съжалявала, което е още по-зле. Искала е да успокои съвестта си заради стореното някому зло. Това е била и причината за срещите и с Шазие. Добре, но защо после е променила намерението си и ме е потърсила? Ами за да и помогна в проекта. Когато става дума за кариера, на кого му пука за скръбта на Мющак и смазването му?

– Не те ли потърси?

Попита толкова невинно, че ме свари неподготвен.

– Нюзхет ли? – измрънках.

– Че кой друг? – наблюдаваше ме с присвити очи. Като жив детектор на лъжата проверяваше поведението и мимиките ми. – Или ти се е обадила? – и се разтрепери като пред ужасяваща действителност. – Мющак, нали не си ходил в онзи апартамент? Не и в нощта на убийството?

Трябваше да опровергая и да питам защо говориш глупости, но бях уморен. Да, бях уморен от лъжи, писнало ми беше от игри на ума и дребни залъгалки. Продължилата нерешителност тотално разстрои Шазие. Попита почти умолително:

– Мющак, нали не си я убил?

Бях на границата и тъкмо да кажа не зная и да разкажа всичко, включително съмненията към самия себе си, когато внезапно ми просветна какво можеше да ме сполети. Как Шазие щеше да ме успокоява, сетне да крои планове за измъкване и може би да предложи да се предам на полицията. И така положението да стане напълно отчайващо…

– Какви ги приказваш, Шазие – възроптах. – Защо да убивам Нюзхет?

Опита се да реагира възпитано, въпреки че не изглеждаше убедена.

– Ами не ми се сърди, но ако си с акъла си, никога не би го направил, но ако си бил в криза, тогава…

Опитах се да я ударя със собствените и думи.

– Стига, Шазие, още снощи ти самата каза, че не е логично засегнатите от дисоциативна фуга да убият някого при криза… Че мозъкът изключвал контакта с паметта, понеже не можел да се справи с реалността. За да не се изправи пред проблемите, предизвикващи криза…

– Зная, зная – поклати тревожно глава. – Но човешкият мозък е невероятна машина. Все още не познаваме тайните му. Правим обобщения в опит да проумеем начина му на действие. Така стигаме до болестите, отклоненията и поведенческите промени. Но в обобщенията има твърде много изключения – и ме погледна с надежда. – Моля те, Мющак, кажи ми истината, прекарал ли си нова криза?

– Не – отвърнах. – Защо не ми вярваш? Още снощи ти го казах. От смъртта на мама досега не съм имал загуба на памет – в черните и очи все още плуваха сивите облаци на съмнението. – Не те лъжа, Шазие, ако се беше случило, първо с теб щях да споделя.

– Щеше, нали?

Май започваше да се успокоява.

– Определено… Какво друго да направя… И да искам, не бих могъл… – посочих чантата в ръцете си. – Оръжието тук не го ли доказва? Ако бях убил Нюзхет, защо бих носил оръжие за самозащита? Това изобщо не ми е по вкуса…