Изповядвам

– Да. Баща ти е злоупотребил с много хора, изнудвал ги е. Преди, по време на войната и след нея.

– Но аз...

– Как мислиш, че е започнал тази търговия?

– Продадох магазина – каза той.

– Така ли? – Сара, изненадана. Даже ми се стори, че ти изпита тайно разочарование.

– Не искам да бъда собственик на магазин и никога не съм одобрявал постъпките на баща ми.

Мълчание. Сара отпи от кафето си и го погледна в очите. Прониза го с поглед и Адриа се почувства задължен да отговори:

– Слушай: продадох антикварен магазин. Аз не знам какво е придобил баща ми чрез измама. Уверявам те, че това не важи за повечето предмети. Скъсал съм с цялата тази история – излъгах аз.

Сара мълча десет минути. Замислена, гледаше пред себе си, сякаш Адриа не беше там; уплаших се да не би да поставя неизпълними условия само за да има извинение пак да избяга. Жълтата роза лежеше на масата и внимателно ни слушаше. Пог­леднах я в очите, тя не избегна погледа ми, просто беше потънала в своите размишления, все едно мен ме няма. Това беше нещо ново в поведението ти, Сара, и то се проявяваше само в изключителни случаи.

– Добре – каза след хиляда години. – Можем да опитаме. – Отпи още една глътка кафе. Аз бях толкова нервен, че изпих три чаши една след друга, което гарантира една безсънна нощ. Сега вече ме погледна в очите, нещо толкова болезнено, и ми каза виждаш ми се уплашен.

– Така е.

Адриа я хвана за ръката и я заведе в кабинета пред шкафа с ръкописите.

– Този шкаф е нов– отбеляза ти.

– Добра памет имаш.

Адриа отвори първите две чекмеджета и аз извадих моите ръкописи, моите скъпоценности, които караха пръстите ми да треперят, моите Декарт, Гонкур... и казах всичко това е мое, Сара, купил съм го с мои пари, защото ми е приятно да колекционирам ръкописи, да ги притежавам, да ги купувам или не знам какво. Мое е, купено, не съм изнудвал никого.

Казах го точно с тези думи, знаейки, че вероятно лъжа. Изведнъж настъпи тежко, тъмно мълчание. Не смеех да я погледна. Но тъй като мълчанието се проточи, хвърлих поглед към нея. Плачеше мълчаливо.

– Какво ти е?

– Извини ме. Не съм дошла да те съдя.

– Съгласен съм... Но аз искам да сме наясно.

Тя деликатно издуха носа си, а аз не се реших да кажа кой знае откъде ги мъкне Морал и с какви средства си служи.

Отворих долното чекмедже, където бяха листовете от La Recherche, от Цвайг и пергаментът за освещаването на „Сант Пере Бургалски“. Когато се канех да й кажа, че тези ръкописи са на баща ми и вероятно са плод на изнуд... тя затвори чекмеджето и повтори прости ми, не съм дошла да те съдя. И аз най-подло си замълчах.

Ти седна, малко объркана, на работната маса, където имаше отворена книга, струва ми се Masse und Mаcht330 на Канети.

– И сториони е купена законно – отново излъгах, сочейки шкафа с инструментите.

Погледна ме разплакана, искаше да ми вярва.

– Добре – каза ти.

– И аз не съм баща ми.