Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- Ял ли си? Хари? Хари? Добре ли си? - питаше Джени, застанала срещу смъртнобледия изпит призрак, който й бе отворил вратата.
Гласът на младата жена го връщаше на земята. Навън беше мрачно и студено, проливният дъжд шумно се лееше. Зимата почти бе настъпила. Чайките отдавна бяха отлетели.
- Джени? - казваше той с безумен поглед. - Ти ли си?
- Да, аз съм. Донесох ти нещо за ядене, Хари. Трябва да се храниш, не си добре. Никак не си добре.
Той я гледаше, мокра и трепереща. Поканваше я вътре. Тя не се бавеше много. Само колкото да остави кошницата в кухнята. Когато установяваше, че храната е била едва докосната, мило му се караше.
- Хари, трябва да ядеш!
- Понякога забравям - отвръщаше той.
- Но как може човек да забрави да яде?
- Заради книгата, която пиша. Съсредоточавам се в нея и забравям всичко останало.
- Трябва да е много хубава книга - казваше тя.
- Много хубава книга.
Джени не разбираше как може човек да изпада в такова състояние заради една книга. Всеки път се надяваше, че ще й предложи да вечеря с него. Винаги носеше храна за двама, а той никога не забелязваше. Оставаше няколко минути, права, между кухнята и дневната, и не знаеше какво да каже. Той винаги се чудеше дали да не я покани да поостане малко, но се отказваше, за да не й дава напразни надежди. Знаеше, че никога вече няма да обича. Когато мълчанието станеше неловко, казваше й „благодаря“ и отиваше да отвори външната врата, за да я подкани да си тръгва.
Тя се прибираше вкъщи разочарована, неспокойна. Баща й приготвяше специално за нея топъл шоколад, в който разтапяше малко ментолови бонбони, и запалваше огнището в дневната. Сядаха на канапето срещу разгарящия се огън и Джени разказваше на баща си колко изтерзан й се е видял Хари.
- Защо е толкова тъжен? - питаше тя. - Като че ли умира.
- Нямам представа - отвръщаше Робърт Куин.
Страх го беше да излезе навън. В редките случаи, когато напускаше Гуз Коув, като се прибереше, намираше онези ужасни писма. Някой го дебнеше. Някой му мислеше злото. Някой използваше отсъствията му, за да пъхне малко пликче в рамката на вратата. Вътре винаги с една и съща бележка:
Знам какво сте направили на това
петнайсетгодишно момиче.
И скоро целият град ще знае.
Кой? Кой можеше толкова да го мрази? Кой знаеше за него и Нола и сега искаше да му навреди? Тези писма го побеляваха. Причиняваха му пристъпи на треска, главоболие, силен страх, гадене, безсъние. Боеше се да не го обвинят, че е направил нещо лошо на Нола. Как би могъл да докаже невинността си? Тогава започваше да си представя най-лошите възможни сценарии: изолатор във федерален затвор до края на живота му, може би електрически стол или газова камера. Постепенно разви страх от полицията - при вида на униформа или на полицейска кола изпадаше в състояние на крайна нервност. Веднъж, като излизаше от супера, забеляза спряла на паркинга патрулка на щатската полиция, вътре с полицай, който го следеше с поглед. Насили се да запази спокойствие и забърза към колата си с покупките в ръце. Но внезапно чу да го викат. Беше полицаят. Направи се, че не е чул. Зад гърба му се захлопна врата - полицаят излизаше от колата си. Долови шума от стъпките му, дрънченето на колана му със закачените на него белезници, оръжие, палка. Като стигна до колата си, хвърли покупките в багажника, за да може по-бързо да избяга. Трепереше, потеше се, виждаше зле - бе изпаднал в паника. Само да запазя спокойствие, каза си, да се кача в колата и да изчезна. Да не се прибирам в Гуз Коув. Но не успя да стори каквото и да било - усети могъща ръка да притиска рамото му.
Никога не бе участвал в бой, не умееше да се бие. Какво трябваше да направи? Трябваше ли да го отблъсне, за да спечели време, да се втурне в колата си и да побегне? Да сграбчи оръжието му и да го застреля? Обърна се, готов на всичко. Тогава полицаят му подаде банкнота от двайсет долара и каза: