Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
Два дни трябваха на Тамара, за да разбере, че листът вече не е на мястото си. Помисли, че полудява. Сигурна бе, че го е поставила в сейфа, и въпреки това не беше там. Никой нямаше достъп до сейфа, тя носеше ключа със себе си и нямаше взлом. Да го е изгубила някъде в офиса? Да го е сложила другаде, машинално? Прекара часове в претърсване на стаята, изпразваше класьорите и пак ги пълнеше, преравяше документите и ги подреждаше, напразно - хартийката мистериозно бе изчезнала.
*
Робърт Куин ми обясни, че когато няколко седмици по-късно Нола изчезнала, жена му направо се разболяла.
- Повтаряше, че ако онзи лист не се бе изгубил, полицията би могла да разследва Хари. И началникът Прат, дето й разправяше, че без хартийката нищо не може да направи. Тамара изпадаше в истерия. По сто пъти на ден ми казваше: „Куебърт е! Куебърт е! Знам го, знам го, всички го знаем! И ти видя онзи лист като мен, нали?“.
- Защо не казахте на полицията това, което сте знаели? - попитах. - Защо не им казахте, че Нола е идвала при вас, че ви е говорила за Хари? Това можеше да е следа, не е ли така?
- Исках да го направя. Но бях раздвоен. Може ли да изключите рекордера, господин Голдман?
- Разбира се.
Изключих машинката и я прибрах в чантата си. Той подзе:
- Когато Нола изчезна, аз започнах да се обвинявам. Съжалих, че съм изгорил листа, който я свързваше с Хари. Казвах си, че това е улика, че благодарение на нея полицията би могла да разпита Хари, да се насочи към него, да продължи да разследва. И че ако той няма в какво да се упрекне, няма и от какво да се страхува. В края на краищата невинните хора няма защо да се тревожат, не е ли така? Както и да е, яд ме беше на себе си. Тогава започнах да пиша анонимни писма, които закачах на вратата му всеки път когато знаех, че отсъства.
- Какво? Вие ли пишехте анонимните писма?
- Аз. Бях си приготвил малък запас, като използвах пишещата машина на секретарката ми в ателието за ръкавици в Конкорд. Знам какво сте направили на това петнайсетгодишно момиче. И скоро целият град ще знае. Държах писмата в жабката на колата ми. И щом срещнех Хари Куебърт в града, бързах да отида в Гуз Коув, за да оставя поредното писмо.
- Но защо?
- За да облекча съвестта си. Жена ми не спираше да повтаря, че той е виновен, казвах си, че може да е вярно. И че ако така го тормозя и го подплаша, може да се издаде. Това продължи няколко месеца. После престанах.
- Какво ви накара да престанете?
- Тъгата му. След изчезването й беше тъжен. Вече не беше същият човек. Казах си, че не може да е той. Затова накрая спрях.
Бях поразен от наученото. За всеки случай попитах:
- Кажете ми, господин Куин, да не би случайно вие да сте подпалили къщата в Гуз Коув?
Той се усмихна, почти развеселен от въпроса ми.
- Не. Вие сте свестен човек, господин Голдман, не бих ви сторил това. Не знам кой болен мозък е отговорен за туй деяние.
Допихме бирите си.
- Всъщност - отбелязах аз - вие в крайна сметка не сте се развели. Оправиха ли се нещата с жена ви? Искам да кажа, след като открихте всички тези спомени и дневника й в сейфа?
-Станаха още по-лоши, господин Голдман. Тя продължи да ме хока и никога не ми каза, че ме обича. Никога. През следващите месеци, после години, редовно я упоявах с приспивателни и ходех да чета и препрочитам дневника й, оплаквах спомените ни с надеждата, че някой ден всичко ще се оправи. Да се надяваш, че някой ден всичко ще се оправи, може би това е любовта.
Кимнах и казах:
- Може би.
Продължих да пиша книгата си в апартамента в „Риджънтс“. Различах как петнайсетгодишната Нола Келерган бе направила всичко възможно да предпази Хари. Как се бе компрометирала, за да може той да остане в къщата, да пише, да не бъде обезпокояван. Как малко но малко се бе превърнала в музата и охранителката на неговия шедьовър. Как бе успяла да му създаде безопасно място, за да се съсредоточи върху писането си, и му бе позволила да роди творбата ма живота си. И докато пишех, се улавях, че мисля за Нола Келерган пито за изключителна жена, за каквато всички писатели на света със сигурност мечтаят. От Ню Йорк, където изчиташе страниците ми с рядка преданост и компетентност, Дениз ми се обади един следобед м ми каза: