Истината за случая Хари Куебърт

Къщите се заключваха, а паднеше ли здрач, бащите и съпрузите, организирани в граждански патрули, обикаляха кварталите и охраняваха семействата си. Повечето бяха въоръжени със еопи, някои носеха ловните си пушки. Казваха, че ако се наложи, няма да се поколебаят да стрелят.

Доверието в човека бе нарушено. Минаващите през града търговци или шофьори на камиони бяха зле приемани и непрекъснато наблюдавани. Най-лошото бе недоверието, което гражданите изпитваха един към друг. Съседи, приятели от двайсет и пет години, започваха да се дебнат взаимно. И всички се питаха какво е правил другият на 30 август 1975 година в късния следобед.

Колите на полицията и на шерифската служба непрекъснато обикаляха из града. Малкото полиция безпокоеше хората, многото полиция ги плашеше. И когато добре познатият необозначен черен форд на щатската полиция спреше пред номер 245 на Теръс Авеню, всички се питаха дали капитан Родик не е дошъл, за да донесе някакви новини. Къщата на семейство Келерган остана със спуснати завеси дни, седмици, месеци наред. Дейвид Келерган вече не проповядваше, от Манчестър изпратиха пастор, който да обслужва „Сейнт Джеймс“.

После дойдоха мъглите в края на октомври. Над областта се спуснаха сиви, непрозрачни и влажни валма и скоро заваля безкраен леден дъжд. Хари линееше сам в Гуз Коув. Вече от два месеца не го виждаха никъде. Прекарваше дните затворен в кабинета си с пишещата машина и купчината листове, които препрочиташе и грижливо печаташе. Ставаше рано, подготвяше се старателно - обръсваше се и се обличаше като за излизане, макар да знаеше, че няма да мръдне от къщи и няма да види никого. Настаняваше се на бюрото си и се захващаше за работа. Спираше сегиз-тогиз, колкото да напълни кафеварката. През останалото време преписваше, препрочиташе, коригираше, късаше и започваше отначало.

Самотата му нарушаваше само Джени. Тревожеше се, като го виждаше как бавно гасне, и го посещаваше всеки ден след работа. Обикновено пристигаше към осемнайсет часа. Докато изминеше няколкото крачки от колата до входа, цялата подгизваше от дъжда. Носеше кошница, препълнена с взета от „Кларкс“ храна: сандвичи с пиле, яйца с майонеза, спагети със сирене и сметана, които, топли и димящи, държеше в метален съд, пастички и сладкиши, необявени на клиентите, за да е сигурна, че ще останат за него. И звънеше на вратата.

Той скачаше от стола си. Нола! Нола, любима! Изтичваше до вратата. Тя стоеше там, сияйна, великолепна. Двамата се спускаха един към друг, той я прегръщаше, завърташе я около себе си, около света, целуваха се. Нола! Нола! Нола! Отново се целуваха и започваха да танцуват. Беше хубаво лято, небето искреше с ярката светлина, която го озаряваше пред здрачаване, над главите им ята чайки пееха като славеи, тя се усмихваше, тя се смееше, лицето й бе като слънце. Стоеше там, той можеше да я притисне до себе си, да докосне кожата й, да погали лицето й, да вдъхне парфюма й, да си поиграе с косите й. Тя беше там, беше жива. Бяха живи. „Но къде Изчезна? - питаше той и хващаше ръцете й. -Чаках те! Толкова се уплаших! Всички казваха, че ти се е случило нещо лошо! Разправят, че леля Купър те е видяла цялата в кръв близо до Сайд Крийк! Навсякъде имаше полиция! Претърсиха гората! Помислих, че те е сполетяла беда, но не знаех каква. Щях да полудея!?“ Тя го прегръщаше силно, вкопчваше се в него и го утешаваше: „Не се притеснявайте, Хари, любими! Нищо не ми се е случило, тук съм. Тук съм! Заедно сме, завинаги! Яли ли сте? Сигурно сте гладен. Яли ли сте нещо?“.