Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
Остави го на пода. То се зае да изследва новата си среда, като джафкаше, а тя се хвърли на врата на Хари.
- Благодаря, Хари, толкова съм щастлива с вас. Но ме е срам, много ме е срам, че нямам подарък за вас.
- Моят подарък е твоето щастие, Нола.
Той я притисна в обятията си, ала му се стори, че се изплъзва, скоро вече не я усещаше, не я виждаше. Повика я, но тя не отговори. Озова се сам, прав насред трапезарията, стиснал собствените си ръце. В краката му кученцето бе излязло от кашона и си играеше с връзките на обувките му.
*
„Произходът на злото“ излезе през юни 1976-а. Успехът на книгата беше незабавен и огромен. Славословен от критиката, забележителният Хари Куебърт, на трийсет и пет години, бе обявен за най-големия писател на своето поколение.
Две седмици преди излизането на книгата, съзнаващ ефекта, който тя щеше да произведе, издателят на Хари лично отиде в Орора да се срещне с него.
- Е, Куебърт, казват, че не желаете да дойдете в Ню Йорк - подхвана той.
- Не мога да замина от тук - отвърна Хари. - Чакам някого.
Чакате някого? Какво говорите? Цяла Америка ви иска. Ще станете изключителна звезда.
- Не мога да замина, имам куче.
- Ще го вземем с нас. Ще видите, ще го дундуркаме - ще си има бавачка, готвач, човек, който да го разхожда, и друг, който да му прави тоалета. Хайде, стягайте си куфарите и да тръгваме на път към славата, приятелю.
И Хари напусна Орора, за да потегли на многомесечно турне из страната. Скоро говореха само за него и за изумителната му книга.
От кухнята на „Кларкс“ или в спалнята си Джени го следваше чрез радиото и телевизията. Купуваше всички вестници, в които пишеха за него, и благоговейно пазеше всички статии. Купуваше и книгата му всеки път когато я видеше в някой магазин. Имаше над десет екземпляра и до един ги бе чела. Често се питаше дали той няма да се върне и да я потърси. Когато минаваше пощальонът, се улавяше, че чака писмо. Звъннеше ли телефонът, надяваше се, че е той.
Чака цялото лято. Сърцето й се разтупваше, щом срещнеше кола, подобна на неговата.
Чака и през есента. Когато вратата на „Кларкс“ се отваряше, си представяше, че се е върнал и идва да я види. Той беше любовта на живота й. Междувременно, за да си занимава ума, мислеше за благословените дни, когато бе идвал да работи на маса № 17 в „Кларкс“. Там, съвсем близо до нея, бе написал шедьовъра, от който тя препрочиташе по няколко страници всяка вечер. Ако искаше да остане да живее в Орора, той би могъл да продължи да идва тук всеки ден - тя щеше да остане да работи като сервитьорка заради удоволствието да бъде до него. Нямаше нищо против да сервира хамбургери до края на живота си, стига да живее до него. Щеше да му пази тази маса, завинаги. И въпреки мърморенето на майка й, поръча на свои разноски метална табелка, която завинти на маса № 17 и върху която накара да гравират следния текст:
На тази маса през лятото на 1975 г.
писателят Хари Куебърт
написа знаменития си роман „Произходът на злото”
На 13 октомври 1976-а Джени навърши двайсет и шест години. Хари беше във Филаделфия, бе прочела това във вестника. Откакто бе заминал, нямаше вест от него. Тази вечер, в дневната на семейната къща, пред родителите й, Травис Дон, който от една година всяка неделя обядваше у семейство Куин, поиска ръката на Джени. И тъй като вече бе изгубила надежда, тя прие.
*
Юли 1985 г.
Десет години след събитията призракът на Нола и на отвличането й беше пометен от времето. По улиците на Орора животът отдавна бе възстановил правата си - децата, качени на летните си кънки, отново шумно траеха на хокей, отново участваха в състезания по скачане на въже и I игантските дами отново се появиха по тротоарите. На главната улица велосипедите отново се трупаха пред магазина на семейство Хендорф, където шепа бонбони вече се продаваха за близо един долар.
В края на една сутрин през втората седмица на юли Хари, настанил се на терасата в Гуз Коув, се наслаждаваше на топлината на летните дни, докато четеше коректурите на втория си роман. Кучето Сторм спеше, легнало до него. Прелетяха ято чайки. Хари ги проследи с поглед и видя, че кацат на плажа. Веднага стана и отиде до кухнята за сухия хляб, който държеше в алуминиевата кутия с надпис Спомен от Рокланд, Мейн, после слезе на плажа, натроши хляба и го хвърли на птиците, асистиран от стария Сторм, вече трудноподвижен и измъчван от артроза. Седна на едрия пясък, за да погледа птиците. Кучето седна до него и той дълго го гали. „Горкичкият стар Сторм - говореше му, - едва ходиш, а? Вече не си в първа младост... Спомням си деня, в който те купих, беше в навечерието на Коледа седемдесет и пета. Ти беше мъничка космата топка, не по-голяма от двата ми юмрука.“