Хюрем. Московската наложница

— Ама че късмет — негодуваше под нос той. — Да бия толкова път. Да ми останат всичко на всичко десет часа до Истанбул, а насреща да ми се изпречат бунтовници. Не е за вярване.

А дали да не се откаже от Истанбул и да поеме по на запад към българския край или дори да стигне до Белград, разсъждаваше той. Обаче бързо се отказа от това намерение. Ако нещо се случеше в Османската империя, по тези земи щеше да е по-опасно за един търговец, отколкото в Истанбул.

В този момент ходът на мислите му тръгна и в други посоки. Загледа се в черния гигант. Кой беше този момък? Защо при толкова много свободни места той дойде и с цялото си нахалство се намести пред него? За първи път се взря изпитателно в мъжа. Каква голяма глава имаше и колко бяха месести устните му! Очите му бяха по-черни и от кожата. Зениците му непрекъснато се въртяха във всички посоки. Макар че беше внушителен, изглеждаше притеснен. Опитваше се да не го показва, но се стараеше да не изпуска нищо от случващото се наоколо. Чернокожият бе подпрял събраните си длани на масата, а ръцете му се видяха на младежа огромни.

Междувременно се случи нещо, което той изобщо не очакваше. Без да отделя очи от него, гигантът разтвори дланите си. И чужденецът видя огледалото на червени точки в тях. От устата му неволно се откъсна вик:

— Пресвети Иисусе!

Огледалото! Огледалото! Малкото огледало, което даде на Александра на пазара! Ръцете на гиганта почти мигновено се събраха отново. Приближи дебелия си пръст до устните си и Фредерик Лубански чу само:

— Шшшт!

Да мълчи ли? Това беше невъзможно.

— Тя тук ли е? — попита развълнувано.

Без да се усети, той посегна да хване ръцете на гиганта.

Онзи отново му направи знак да мълчи.

Ама че глупак съм и аз — помисли си Фредерик, опитвайки се да овладее вълнението и радостта си. — Разбира се, че е тук. Видяла ме е, познала ме е и е пратила огледалото по този мъж. Съобщава ми, че е тук.

— Къде е? — попита този път Фредерик.

Изнервяше се, че мъжът само се блещи насреща му, току вдига пръст пред устата си и повтаря „шшшт“. Момичето с красивата усмивка и прекрасните очи, което беше търсил с години, се намираше някъде тук, а този тип искаше Фредерик да мълчи. Веднага трябваше да я намери, веднага. И този път не биваше да я изпуска.

Тогава Фредерик забеляза, че мъжът не знае неговия език. Как щяха да се разберат? Как щеше да научи къде е Александра? Огромните ръце на гиганта все още бяха върху масата. Внезапно Фредерик се протегна и опита да разтвори сключените длани. Противно на очакванията му гигантът изобщо не се противопостави. Огледалото беше там. Червените точици искряха, отразявайки пламъците от огнището. Докато внимателно понечи да вземе огледалото от шепите на огромния мъж, Фредерик откри бележчицата отдолу. Почти спря да диша от вълнение. Това със сигурност беше послание от Александра. Точно когато посегна към хартийката, лапите се стиснаха. А пръстите на Фредерик останаха притиснати в шепата на мъжа.