![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Хайде! – изпъшка той. – Както сме щръкнали тук, привличаме вниманието на всички.
Тя се обърна бавно към шадравана. Зад него беше пълен мрак. Настръхна. Спомни си как си въобразяваше, че като се срещнат с Исмаил от Алаийе, ще се възнесат в рая, а зад този шадраван беше много по-тъмно, отколкото седем пласта под земята. Стисна здраво ръката на гувернантката си и я задърпа натам. Ипекчи ги спря.
– Есма ще остане при мен.
– Не мога! – сряза го тя. – Не мога да оставя господарката си!
Михримах хвана едновременно и двете ръце на гувернантката си. Погледна я с обич:
– Остани! И ти има какво да си кажеш с Али. Всичко на всичко -една минута!
Есма неочаквано се наведе към ухото й и прошепна:
– Недей, хубавице моя, принцесо моя! Недей да искаш от него онова, което си намислила!
Михримах се стъписа. Значи това момиче я беше усетило. Усетило я беше, че се озоваха тук, защото си беше наумила да избяга с Исмаил, да помоли на колене да я отвлече. Дали и други го бяха разбрали?
Само й се усмихна. Обърна се и закрачи бързо към своята съдба.
***
Долавяше суматохата от другата страна, но не разбираше нищо. Чуваше единствено страхотно бучене. В пролуката между шадравана и отсрещната сграда се процеждаше тънък сноп светлина. И едва на крачка встрани изчезваше. Облегнал гръб на плесенясалия мръсен зид, той се стопяваше невидим в мрака. Даже и да минеше някой от тази страна на шадравана, нямаше начин да го види. Най-много щеше да си помисли, че блещукат две жарчета. И това бяха очите му. За да ги скрие, трябваше да ги затвори. Но не искаше да го прави. Целият беше обсебен от Алехандро. Нащрек трябваше да бъдат всичките му сетива. Той беше сянката на Бога. И ръката на Бога трябваше да се стовари, без да трепне, без да се спре.
Всъщност той виждаше всичко и със затворени очи. А каквото не виждаше, го чуваше. Беше обучен по времето на затвора си в крепостта. Ето например ей там отпред имаше мишка. „Ако се съди по звука на провлачената по земята опашка и по трополенето от стъпките на мекичките крачета, трябва да е колкото котка“ – предположи той. Близо сигурно имаше купчина хартии. Сред парчетата пълзеше хлебарка.
Допря ухо до стената. Чу зад камъните двама мъже. Единият беше по възрастен от другия. Разбра го по мрънкането му. Имаше едва доловимо стържене. И някакво търкаляне. Търкаляне на нещо нанякъде. По лицето му плъзна усмивка. Единият въртеше колело с педал, точеше на шмиргел нож. Или може би нещо друго. Обаче беше абсолютно сигурен, както в името си, че това колело върти камъка, на който се точат остриетата.
От неподвижното седене там, където се беше свил, по тялото му започна да се разлива сънлива отпуснатост. Вслуша се в себе си. Симптомите на кризата бяха изчезнали. Но той знаеше, че се спотаяват някъде в него. Отправи молитви да не запламтят огньовете в мозъка му и конвулсиите да не го съборят и затъркалят по земята тъкмо когато трябваше да нанесе удара с камата.
Внезапно дочу от другата страна на шадравана някакви по-различни от предишните гласове. Наостри уши. Сигурно бяха трима. Две жени и един мъж. Спотаен говор, три напрегнати шепота.
Някой се приближаваше. По камъните прошумоля плат.
„Идва!“
Възгласът прозвуча в главата му като неистов вик, но от устните му не се отрони и звук. Нещо проблесна в мрака. Беше мигновеният отблясък на извадената от колана му кама.
„Тук съм! – повика я негласно. – Хайде, принцесо, идвай! Ангелът на смъртта те очаква!“
Усети, че го достраша да я назове по име. Изуми се. Защо наистина не можа да каже: „Хайде, Михримах, идвай!“ Уплаши се, да не би чувствата да заглушат стръвта му за отмъщение, да не би да изтрият от паметта му неговия свещен дълг. „Я не говори врели-некипели! – ядоса се на себе си той. – Ти, Алехандро, си голям глупак! Нали Господ ти я доведе! Това е истинско чудо! Тя е жертвеният агнец! Жертва, принесена на Господ Бог! Ръката ти ще се вдигне и ще се спусне! Като светкавица в бурна нощ. Всичко ще започне и ще приключи в един миг!“
Върху снопа светлина, който се приплъзваше покрай шадравана се очерта силует, тъничък като клон от върба.
Дъхът му секна.
Пръстите му стискаха камата толкова силно, че в един момент усети острието на смъртоносното оръжие едва ли не като част от собственото си тяло. Избухна в безгласен луд смях: „Ами точно това съм! Извадена от ножницата кама!“.
Силуетът застана неподвижно в светлинния сноп.
„Какво става? Защо се спря?“
Разбра, че жертвата му е разколебана. Започна да го обзема паника. Дали това момиче не подозира нещо? Може да се е уплашила, като е видяла какъв мрак е зад шадравана. Ето че точно това въобще не го беше предвидил. Тъмнината щеше да покрие убийството като с покров, но несъмнено беше стреснала момичето.