Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Гласът й беше толкова отпаднал, че издаваше всичките й преживявания. Какво ли нямаше в този глас: щастие, че вижда пред себе си любимия мъж; дълбокото разкаяние, че са отишли там; молитви за това, че го е подложила и него, и тях двете на такива опасности. Али се правеше на невъзмутим, но по всичко личеше, че и той е разтревожен. Дори не поздрави Михримах. Опитваше се обаче крадешком да види под фереджето дъщерята на падишаха, която ги въвлече в това зло.

Михримах също го измерваше незабелязано от глава до пети. „Да ми прости Аллах! – си каза наум. – Този Али Ипекчи бил голям красавец! Дано Аллах ги дари с щастие и двамата!“ На момента се усети колко глупаво беше пожеланието й. Сама се скастри: „Какво ти щастие! Заради моята себичност подложих на такъв голям риск двама млади и изпълнени с живот хора. Може заради мен и да умрат. Аз съм причината!“.

Настръхна от ужас. Тя щеше да бъде осъдена на брак с Рюстем. Но тези двама влюбени? Въобще нямаше да ги попитат: „Защо го направихте? Как го направихте?“ Ако тя се примолеше горещо, може би щеше да спаси живота на Есма, обаче главата на този красавец щеше да се раздели с тялото си, защото бе помогнал на падишахската дъщери да се срещне тайно със своя любим и да скрои плана си за бягство с него.

„Погледни ги! – си каза. – С каква любов се гледат един друг в очите. И аз тази любов...“

Пресегна се и хвана Есма за ръката. Искаше да й каже: „Ела, да се махнем веднага оттук!“ Момичето възприе това като знак: „Хайде, де питай го!“

– Дойде ли?

Али Ипекчи потвърди с глава.

Дошъл беше! Исмаил беше тук. Значи любовта й не беше несподелена. Значи още имаше надежда. Значи беше твърде късно да се разкайва и си тръгне оттук. Съдбата беше пришпорила конете си. Или щеше да се метне на райските коне и в пълен галоп да препусне към своето щастие или щеше да си тръгне поругана. Не можеше повече да чака.

– В дюкяна ли е? – тихо промълви.

Али непрекъснато хапеше устните си, едва сега се обърна към Михримах.

– Вижте! – обади се той с подчертано рязък тон. Държеше се така, все едно не го засягаше, че пред него стои дъщерята на падишаха. – Трябва да знаете, че не го правя, защото е заповядала дъщерята на султан Сюлейман. Върша това не защото го искате вие, а защото го пожела Есма.

Тонът му жегна Михримах. Тя поклати глава:

– Аз... само... – Замълча. Нямаше смисъл да казва каквото и да е.

– Ще ви кажа само толкова – продължи Али със същия остър и сърдит тон. – Имате на разположение една минута. Каквото ще правите трябва да стане в рамките на тази една минута.

Михримах пак кимна с глава.

– Къде е?

Той не направи никакъв знак, никакъв жест, само прошепна:

– Там! Отзад.

Михримах моментално се огледа наоколо. Жените влизаха и излизаха на талази в дюкяните за платове. На никого по „Шадраван Чъкмаз“ не му беше притрябвало да гледа какво правят другите.

– Благодаря ти, Али, забрави за сторената добрина!...

– Според мен вие трябва да забравите – прекъсна я той. – Забравете, че сте ме видели, забравете тази задънена улица, този дюкян, забравете всичко!

Михримах отново наведе глава.