Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Да те върнем в леглото, Исгримнур. — Джосуа погледна притеснено съпругата си. — Ще помислим за това по-късно. Предполагам, че думите… на Адиту… трябва да бъдат записани, макар че, ако са верни, не знам дали искам да узная бъдещето. Може би е по-добре да ги забравим.

— Моля те да ми простиш — каза Адиту. — Някой поиска тези думи да бъдат изречени. А и не мисля, че вещаят зло. Децата ти, изглежда, са предопределени за велики дела.

— Не съм сигурен, че подобно предзнаменование изобщо би могло да е добро — отвърна Джосуа. — На мен например ми е дошло до гуша от велики дела.

Той се приближи до Исгримнур и му помогна да стане.

Когато отново излязоха в коридора, Исгримнур попита:

— Смяташ ли, че това беше вярно пророчество?

Джосуа тръсна глава.

— Живея прекалено дълго с поличби и съновидения, за да твърдя, че не би могло да е, но като при всички подобни неща, и то си има особеностите и тънкостите. — Той въздъхна. — Да е милостива Майката на милосърдието, приятелю, но изглежда, и децата ми няма да бъдат пощадени от мистериите, които ни преследват.

Исгримнур не можа да измисли нищо, с което да успокои принца, затова предпочете да смени темата.

— Значи Варелан е капитулирал. Ще ми се да бях там, за да видя края на битката. А Камарис добре ли е? И Хотвиг и останалите?

— И двамата са ранени, но не сериозно. В изненадващо добро състояние сме, благодарение на Серидан и останалите набански барони.

— Значи тръгваме срещу самия град. Къде смяташ, че ще се опита да ни спре Бенигарис?

Приведен под огромната ръка на Исгримнур, принцът помръдна рамене.

— Не знам. Но така или иначе няма съмнение, че ще се опита, и може да не извадим късмет в това сражение. Не обичам да се сражавам в тесните пространства между струпаните една до друга къщи на полуострова.

— Първо ще огледаме релефа на местността, Джосуа, и тогава ще решим.

Щом стигнаха до леглото му, Исгримнур усети, че няма търпение да се просне в него, както на младок би му се искало да се отърве за един ден от задълженията си.

„Ставаш мекушав“, каза си той. Но точно в този момент не му се мислеше за това. Не би било зле да поотпусне причиняващите му болки кокали.

— Децата са прекрасни, Джосуа. — Той се намести удобно. — Не се тормози от думите на Адиту.

— Аз винаги се тормозя — отвърна принцът и се усмихна. — Както пък ти винаги ругаеш.

— Наистина ли не можем да се отървем от навиците си? — Исгримнур се прозина, за да прикрие с гримаса свирепата болка в ребрата и гърба си. — В такъв случай може би е време младите да ни избутат встрани.

— Длъжни сме да им оставим по-добър свят от този, ако успеем. Направихме ужасна бъркотия от този, който беше предоставен на нас. — Той хвана за момент ръката на Исгримнур. — Сега поспи, приятелю.