Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Чудесни са — каза той. — Кое кое е?

— Момчето е в дясната ми ръка. А това е момичето.

— И как ще се казват?

Джосуа се приближи; гледаше съпругата и децата си с нескрита гордост.

— Ще наречем момчето Деорнот в памет на моя приятел. Ако порасне поне наполовина благороден като него, ще съм истински горд. — Той погледна другото малко личице. — Момичето е Дера.

— Това е тритингската дума за звезда. — Воршева се усмихна. — Тя ще грее ярко. Няма да е пленничка във фургоните като майка ми и сестрите ми.

— Хубави имена — отвърна Исгримнур и кимна. — Кога ще е Първата благословия?

— Напускаме след три дни — отвърна Джосуа, без да откъсва очи от семейството си. — Ще направим церемонията, преди да тръгнем. — Той се обърна. — Ако Странгиард се съгласи да я отслужи.

— Аз? — Архиварят се заоглежда, сякаш в стаята би могло да има още някой със същото име. — Но ние сме в Набан, Джосуа. Има църква на всеки хълм. А и никога не съм отслужвал Първа благословия.

— Ти ни ожени с Воршева, така че не бихме предпочели никой друг — отвърна непреклонно Джосуа. — Освен ако не желаеш.

— Дали желая? За мен би било чест, разбира се. Разбира се! Благодаря ви, принц Джосуа и лейди Воршева. — Той заотстъпва към вратата. — По-добре да намеря препис на церемонията и да я науча.

— Намираме се в манастир, човече — обади се Исгримнур. — Няма да ти се наложи да търсиш много.

Но Странгиард вече се беше измъкнал.

Гутрун се изкашля многозначително.

— Така. Ами мисля, че щом всички вече казахте, каквото имахте да казвате, време е Воршева и мъниците да си починат. — Тя се обърна към съпруга си. — А ти се връщаш в леглото, упорит дърт мечок. Сърцето ми за малко да спре, като те видях да те мъкнат с носилката, но днес преживях почти същото, като те видях да влизаш тук. Нямаш ли капка разум, Исгримнур?

— Тръгвам, Гутрун — измърмори неловко той. — Стига си ме хокала.

Гласът на Адиту беше тих, а мелодичната й реч беше изненадващо правилна.

— Воршева, мога ли да ги подържа малко?

— Тя се нуждае от почивка — отвърна рязко Гутрун.

Отговорът й прозвуча рязко и на Исгримнур му се стори, че долови в погледа й нещо повече от обичайната й непоколебимост — може би лек страх. Дали не си беше помислила същото като него?

— И бебетата също — добави Гутрун.

— Съвсем малко — настоя ситката.

— Разбира се — съгласи се Воршева, макар че и тя изглеждаше леко притеснена.

Адиту се наведе и внимателно взе децата — първо момиченцето, а след това момченцето, — като ги крепеше с огромно старание. Дълго ги оглежда едно след друго, а накрая притвори очи. Исгримнур усети необяснима паника, сякаш се случваше нещо ужасно.

— Ще си бъдат близки, както могат да са близки само брат и сестра — занарежда Адиту с неочаквано тържествен и силен глас, — независимо че ще живеят много години разделени. Тя ще пропътува земи, върху които не е стъпвал крак на простосмъртен, и ще изгуби онова, което обича най-силно, но ще намери щастие в онова, което преди е презирала. Той ще получи друго име. Никога няма да получи трон, но кралства ще се въздигат и рухват от ръката му. — Ситката отвори широко очи, но се взираше някъде далеч отвъд стените на стаята. — Стъпките им ще ги поведат към тайнството.