Зимата на света [bg]

Дочу как Бой произнася:

— По дяволите, каква бъркотия.

„Бъркотия?“, помисли си тя. „Това ли е всичко?“ Излезе през входната врата.

Погледна нагоре.

Небето беше пълно със самолети.

Гледката я накара да трепери от страх. Машините бяха нависоко, на около десет хиляди фута, и все пак сякаш закриваха слънцето. Бяха стотици — дебелите бомбардировачи и тънките като оси изтребители; цялата флотилия изглеждаше разпростряна върху двадесет мили. На изток, в посока на доковете и арсенала в Удич, от бомбардирания участък се издигаха облаци дим. Взривовете се сливаха в непрекъснато бучене, като шума от разярено море. Дейзи си спомни, че миналата сряда Хитлер държа реч в германския парламент, декламираше за злодейските нападения на Кралската авиация срещу Берлин и заплаши като отплата да заличи британски градове. Явно е бил сериозен. Намерението им беше да сравнят Лондон със земята. Така и така денят беше най-лошият в живота й; тя осъзна, че може да се окаже и последният. Не можеше да се върне в тази къща и да използва тяхното скривалище. Трябваше да се измъкне. Трябваше да си отиде вкъщи, където можеше да плаче насаме. Забързано си сложи каската и очилата. Устоя на безумния, но силен порив да се хвърли зад най-близката стена. Яхна мотора и се отдалечи.

Не стигна далеч.

Две улици по-нататък една бомба падна право върху къщата точно пред нея и Дейзи рязко наби спирачките. Видя дупката в покрива, усети удара от експлозията и след няколко секунди видя пламъците вътре — сякаш керосинът от някаква печка се беше разлял и запалил. Миг по-късно навън излезе пищящо момиче на около дванадесет години; косата му гореше; то се затича право към Дейзи. Тя скочи от машината си, свали коженото яке и плътно покри с него главата на детето, за да потуши пламъка. Писъците спряха. Дейзи свали якето. Момичето плачеше. Вече не агонизираше, но бе загубила косата си. Дейзи се огледа по улицата. Дотича мъж със стоманена каска и лента на Оповестяването на въздушни нападения, който носеше тенекиена кутия с белия кръст на Първа помощ.

Момичето погледна Дейзи, отвори уста и извика:

— Майка ми е вътре!

Дежурният от Оповестяването й каза:

— Успокой се, скъпа, нека те погледна.

Дейзи остави момичето с него и изтича до входната врата на къщата. Приличаше на стара постройка, разделена на евтини апартаменти. Горните етажи горяха, но тя успя да влезе в антрето. Помисли малко, изтича до дъното и се намери в кухнята. Там видя жена в безсъзнание на пода и едно бебе в креватче. Грабна детето и изтича навън.

Момичето с изгорялата коса извика:

— Това е сестра ми!

Дейзи й подаде бебето и се върна обратно.

Жената на пода бе твърде тежка, за да може да я вдигне. Дейзи застана зад нея, изправи я до седнало положение, хвана я под ръцете и я издърпа по пода на кухнята и през антрето до улицата. Беше дошла линейка — приспособен автомобил — седан; от задната страна на мястото на каросерията беше поставен платнен покрив с отвор. Човекът от