Зимата на света [bg]

— Каква?

— Превеждам бягащи войници през планините. Затова и жандармите те доведоха при мен. Лойд се ободри. Планираше да го направи сам и се тревожеше как ще намери пътя. Сега може би щеше да има водач. — Още двама души чакат — добави тя. — Британски артилерист и канадски пилот. И двамата са в една селска къща сред хълмовете.

— Кога смятате да минавате?

— Тази нощ. Не пий много вино.

Тя отново излезе и се върна половин час по-късно със старо, окъсано палто за него. — Там, където отиваме, е студено — обясни домакинята му. Излязоха през вратата на кухнята и минаха през малкото градче под светлината на звездите. Оставиха къщите зад себе си и заизкачваха една стръмна разкаляна пътека нагоре. Час по-късно стигнаха малка групичка каменни сгради. Тереза изсвири, отвори вратата на плевнята и от нея излязоха двама мъже. — Винаги използваме фалшиви имена — произнесе тя на английски. — Аз съм Мария, а тези двамата са Фред и Том. Новият ни приятел е Леандро.

Мъжете си стиснаха ръцете. Тя продължи:

— Не говорим, не пушим, а който изостане, не се връщаме за него. Готови ли сме? Оттук насетне пътеката стана по-стръмна. Лойд се хлъзгаше по някакви камъни. От време на време се хващаше за храстчетата пирен от двете страни на пътеката и се издърпваше нагоре с тяхна помощ. Дребничката Тереза вървеше с такава стъпка, че скоро и тримата мъже пъхтяха и издишваха тежко. Тя носеше фенерче, но отказа да го използва при ярката светлина на звездите и заяви, че трябвало да пази батерията. Въздухът стана по-студен. Минаха през леден поток; краката на Лойд после така и не се стоплиха.

Час по-късно Тереза каза:

— Внимавайте и вървете по средата на пътеката.

Лойд погледна надолу и схвана, че се намира върху хребета между два стръмни склона. Щом видя колко надалеч може да падне, леко му се зави свят. Веднага погледна нагоре и напред към бързоподвижния силует на Тереза. При нормални обстоятелства щеше да се радва на всяка минута ходене след такава фигура. Сега беше толкова уморен и измръзнал, че нямаше енергия дори да хвърля влюбени погледи. Планините не бяха необитаеми. В един момент далеч от тях се разлая куче; после дочуха звъна на тайнствени камбани, които стреснаха мъжете; Тереза им обясни, че планинските овчари окачат хлопки на овцете, за да могат да намират стадата си. Лойд си мислеше за Дейзи. Беше ли тя още в Тай Гуин? Или се бе върнала при съпруга си? Надяваше се да не се е завърнала в Лондон, тъй като според френските вестници го бомбардираха всяка нощ. Жива ли беше или мъртва? Щеше ли да я види отново? И ако това станеше, какво щеше да изпитва тя към него? На всеки два часа спираха за почивка, за да пият вода и да опънат по няколко глътки от бутилката вино, носена от Тереза. Призори заваля. Земята под нозете им веднага почна да ги подлъгва. Всички се спъваха и хлъзгаха, но Тереза не забави ход.

— Радвайте се, че не е сняг — успокои ги тя.

Светлината на деня показа обраснал с храсталаци пейзаж, посред който парчетата скала стърчаха като надгробни камъни. Дъждът продължи и студена мъгла скри гледката. След малко Лойд разбра, че слизат надолу. При следващото спиране за почивка Тереза им съобщи: