Зимата на света [bg]

Доближи камиона.

Погледна назад. Най-близкият от пазачите беше на двеста ярда зад него. Погледна напред. Двадесет ярда пред него се намираше един от пазачите, който беше с велосипед.

Обърна се към човека до него:

— Ще я подържиш вместо мен, нали?

И му подаде куртката си.

Изравни се с предницата на камиона. На кормилото седеше мъж с отегчен вид в работни дрехи и с барета; от устната му висеше цигара. Лойд го подмина. Достигна страната на камиона. Нямаше време отново да проверява пазачите. Без да спира крачка, Лойд постави и двете си ръце на страната на камиона, набра се, прехвърли последователно и двата си крака и падна вътре, като се удари в пода на каросерията; звукът му се стори ужасно силен, въпреки трополенето на хиляда чифта крака. Незабавно се притисна към пода. Лежеше неподвижно и следеше за викове на немски, ръмженето на приближаващ мотоциклет или пушечен изстрел. Чуваше неравномерното пърпорене на мотора на камион, тропането и тътренето на краката на военнопленниците, шумовете от движението и жителите на малкото градче. Беше ли му се разминало? Огледа се, без да вдига глава. Около него в камиона имаше кофи, дъски, стълба и ръчна количка. Надяваше се на чували, за да се покрие, но такива нямаше. Чу мотоциклет. Изглежда, спираше наблизо. После само на няколко инча от главата му някой заговори на френски със силен немски акцент:

— Къде отиваш?

С разтуптяно сърце Лойд установи, че някой от пазачите говори с шофьора. Щеше ли войникът да погледне в каросерията? Чу отговора на шофьора — гневен поток бърза френска реч, която Лойд не можеше да разгадае. Почти сигурно и немският войник не можеше да го разбере. Той повтори въпроса си. Лойд погледна нагоре и видя две жени на висок прозорец над улицата. Гледаха го, направо зинали от изненада. Едната го сочеше; ръката й стърчеше от отворения прозорец. Лойд опита да срещне погледа й. Без да става, той поклати ръка в отрицателен жест. Тя схвана. Изведнъж прибра ръката си и закри уста с длан, сякаш ужасено разбра, че посочването й може да се окаже смъртна присъда. Лойд искаше и двете жени да се махнат от прозореца, но надеждата му бе прекалена — и двете продължиха да зяпат. Тогава мотоциклетистът явно реши да не продължава с разследването, защото миг по-късно моторът изръмжа и се отдалечи. Тропането на краката утихна. Пленниците бяха отминали. Свободен ли бе Лойд? Скоростите изтрещяха и камионът тръгна. Лойд усети, че машината свърна и увеличи скоростта. Лежеше, без да мърда, твърде уплашен, за да се движи. Гледаше как преминават покривите на къщите и следеше да не го забележи някой друг, въпреки че не знаеше какво да направи, ако това стане. За да се окуражи, си каза, че всяка изминала секунда го отдалечава от пазачите. За негово разочарование, камионът спря съвсем скоро. Двигателят бе изключен, после шофьорът отвори вратата и я затръшна. После — нищо. За миг Лойд остана неподвижен, но шофьорът не се върна. Лейтенант Уилямс погледна към небето. Слънцето беше високо — сигурно преваляше пладне. Шофьорът вероятно обядваше. Лойд обаче продължаваше да е видим от високите прозорци от двете страни на улицата. Останеше ли на сегашното си място, рано или късно щяха да го забележат; не можеше и да каже какво би станало тогава. Видя една завеса на таванско прозорче да помръдва и това го изпълни с решимост. Изправи се и погледна над преградата на каросерията. По улицата вървеше господин в делови костюм; той погледна любопитно, но не се спря. Лойд се изкатери по преградата и скочи на земята. Намери се току пред един бар-ресторант. Явно шофьорът бе дошъл тук. За свой ужас видя двама мъже в немски униформи — те седяха на една от масите на витрината с чаши бира в ръцете. По някакво чудо те не го погледнаха.