Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Оповестяването помагаше да внесат обгорялото момиче в колата. Шофьорът дотърча при Дейзи. И двамата повдигнаха майката и я вкараха в линейката.
Шофьорът се обърна към Дейзи:
— Има ли още някой вътре?
— Не знам!
Той влетя в антрето. В същия момент цялата сграда рухна. Пламналите горни етажи се срутиха чак до партера. Шофьорът на линейката изчезна в този ад.
Дейзи се чу как пищи.
Закри устата си с ръка и се загледа в пламъците; търсеше го, макар че не можеше да му помогне, а и щеше да е самоубийство да опитва.
Човекът от Въздушното оповестяване каза:
— Боже, убиха Алф.
Чу се друга експлозия — на сто ярда от тях на улицата падна бомба.
Мъжът продължи:
— Сега нямам шофьор и не мога да тръгна оттук.
Той погледна и в двете посоки по улицата. Пред някои от къщите имаше малки групички хора, но повечето вероятно бяха в скривалищата.
Дейзи се включи:
— Аз ще шофирам. Къде да карам?
— Можеш ли да караш?
Повечето жени във Великобритания не можеха да шофират — това се водеше мъжка работа. — Не задавай глупави въпроси — отговори му Дейзи. — Къде да закарам линейката? — Болницата „Св. Вартоломей“ или Бартс. Знаеш ли къде е?
— Разбира се.
Ставаше дума за една от най-големите болници в Лондон, а Дейзи живееше тук вече четири години. — Западен Смитфийлд — добави тя, за да е сигурна, че ще й повярват.
— Входът на спешното отделение е отзад.
— Ще го намеря.
Тя скочи вътре. Двигателят все още работеше.
Човекът й извика: — Как се казваш?
— Дейзи Фицхърбърт. А ти?
— Ноби Кларк. Внимавай с линейката ми.
Колата имаше стандартна предавка със съединител. Дейзи постави на първа и подкара. Над тях самолетите продължаваха да бучат, а бомбите падаха безспир. Дейзи много бързаше да заведе ранените в болницата, а и Бартс бе на не повече от миля, но пътят бе ужасяващо труден. Караше по улица „Ледънхол“, по „Поултри“ и „Чийпсайд“, но на няколко пъти имаше задръствания и трябваше да намира друг маршрут. Сякаш на всяка улица имаше по една разрушена къща. Навсякъде се стелеше дим, беше пълно с ранени и крещящи хора. С огромно облекчение достигна болницата и последва друга линейка до входа за спешното отделение. Мястото беше невероятно оживено, с дузина возила, които предаваха на грижата на носачите с окървавени престилки осакатените и обгорели пациенти. Май спасих майката на тези деца, помисли си Дейзи. Не съм съвсем безполезна, макар и съпругът ми да не ме иска. Момичето без коса носеше сестричката си на ръце. Дейзи ги извади от колата. Една сестра помогна на Дейзи да повдигне загубилата съзнание майка и да я внесе вътре.
Дейзи обаче забеляза, че жената не диша.
Обърна се към сестрата:
— Двете момичета са нейни деца!
Сама долавяше истеричната нотка в гласа си.
— Какво ще стане сега?
— Аз ще се занимавам с това — рязко отговори сестрата. — Трябва да се върнете.
— Трябва ли? — попита я Дейзи.
Стегнете се — продължи жената. — Преди края на нощта ще има още много мъртви и ранени. — Добре — съгласи се Дейзи, върна се зад кормилото и откара колата.
IV
В един топъл средиземноморски следобед през октомври Лойд Уилямс пристигна в заляното от слънцето френско градче Перпинян, само на двадесет мили от границата с Испания. Изкара септември в бране на грозде в околностите на Бордо, точно както през ужасната тридесет и седма година. Сега имаше в джоба си пари за автобуси и трамваи и можеше да се храни в евтините ресторанти, вместо да живее на недозрели зеленчуци или сурови яйца, откраднати от хорските градини и курници. Вървеше отново по пътя, по който се бе придвижвал след напускането на Испания преди три години. Достигна юга от Бордо през Тулуза и Безие, като от време на време се возеше на товарни влакове, а повечето пъти молеше шофьорите на камиони да го качат. Беше седнал в едно крайпътно кафене на главната магистрала, проснала се на югоизток от Перпинян към испанската граница. Все още издокаран в синия гащеризон и баретата на Морис, той носеше малка торба от зебло с ръждива мистрия и оцапан с хоросан нивелир — доказателство, че е испански зидар, който се прибира вкъщи. Молеше се никой да не му предлага работа — нямаше си и представа как се строят стени. Тревожеше се как ще се ориентира през планините. Преди три месеца в Пикардия си беше казал самодоволно, че ще може да намери пътя през Пиренеите, по който водачите му го бяха прекарали в Испания през тридесет и шеста година. Бе изминал част от него и в обратната посока при завръщането си през следващата година. Но докато на хоризонта лилавите планински върхове и зелените проходи ставаха все по-големи, перспективата изглеждаше все по-обезкуражаваща. Беше си въобразявал, че всяка стъпка от маршрута се е врязала в паметта му, но при опити да си спомни пътеки, мостове и завои откриваше, че картината е неясна, а точните детайли вбесяващо изчезваха от ума му.