Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Приключи обяда си — подлютена рибена яхния.
После тихо поде разговор с шофьорите на съседната маса:
— Трябва ми да стигна до Сербер.
Това беше последното село преди испанската граница.
— Някой отива ли натам?
Изглежда всичките отиваха натам — това беше единствената причина да се намират на югоизточния път. Въпреки това се колебаеха. Това беше Франция на Виши, технически независима на практика под контрола на немците, окупирали другата половина от страната. Никой не се престараваше да помага на непознат пътник с чужд акцент. — Аз съм зидар — каза той и вдигна торбата. — Връщам се в Испания. Казвам се Леандро.
Един дебел мъж по долна риза каза:
— Мога да те взема за половината път.
— Благодаря.
— Готов ли си да тръгваме сега?
— Дадено.
Излязоха навън и влязоха в мърляв микробус Рено с името на магазин за електроуреди и резервни части на каросерията. Докато тръгваха, шофьорът запита Лойд женен ли е. Последва серия неприятно лични запитвания и Лойд разбра, че човекът направо е прехласнат по креватния живот на останалите хора. Явно затова се беше съгласил да го вози — така можеше да му задава нахални въпроси. Няколко от хората, които го бяха качили на стоп, имаха подобен долен мотив. — Не съм спал с жена — каза му Лойд и това беше вярно; но оттук последва разпит за задявките с ученички. Лойд имаше опит в тази област, но нямаше намерение да го споделя. Не казваше подробности и се опитваше да не бъде рязък, докато шофьорът не се отчая.
— Трябва да обръщам тук — заяви той и спря.
Лойд му благодари за возенето и тръгна пеш.
Беше се научил да не ходи като войник и си бе изградил — по свое мнение — доста правдоподобно изглеждаща походка на селянин. Никога не носеше книга или вестник. Последната му подстрижка беше дело на изключително некадърен бръснар в най-бедния квартал на Тулуза. Бръснеше се веднъж седмично; обикновено имаше набола брада, която изненадващо добре го правеше незабележим. Спря да се мие и последвалият остър мирис не насърчаваше хората да си говорят с него. Малцина от работниците във Франция и Испания имаха часовници, тъй че подареният от Бърни за дипломирането му стоманен часовник с квадратен циферблат трябваше да изчезне. Не можеше да го даде на някого от помогналите му французи, понеже такава вещ би уличила и тях. Най-накрая с голяма мъка го хвърли в едно езерце. Най-голямата му слабост беше липсата на документи за самоличност. Беше опитал да купи от един мъж, с когото имаха слаба прилика; беше планирал да открадне документите на други двама, но — напълно очаквано — сега хората бяха предпазливи за такива неща. По тази причина стратегията му беше да се държи далеч от ситуации, в които може да му бъде поискано да се представи. Държеше се незабележимо, при възможност ходеше през полетата, а не по пътищата, и не се возеше с пътнически влакове, тъй като по гарите често имаше контролни пунктове. Засега имаше късмет. Един селски жандарм бе поискал документите му. Когато Лойд обясни, че му ги откраднали в една кръчма в Марсилия, след като се напил и загубил съзнание, полицаят му повярва и го остави да си върви.
Но ето че късметът му свърши.
Вървеше през беден селски район. Намираше се в подножието на Пиренеите, близо до Средиземно море, и почвата беше песъчлива. Прашният път минаваше през бедни фермички и селца. Мястото беше рядко населено. От лявата си страна долавяше сините отблясъци на морето през хълмовете. Най-малко очакваше зеления Ситроен с тримата жандарми вътре, който спря до него. Стана съвсем внезапно. Чу как колата приближава — единствената, след като дебелакът го беше оставил. Продължи да се тътри като уморен работник, който се прибира вкъщи. И от двете страни на пътя имаше сухи ниви с проскубани насаждения и недорасли дървета. При спирането на колата за миг помисли дали да не хукне през полето. Отказа се при вида на пистолетите на двамата жандарми, които изскокнаха от колата. Вероятно не бяха кой знае какви стрелци, но можеше и да им провърви. Шансовете му да се измъкне с приказки от цялата работа бяха по-добри. Тези бяха селски полицаи, по-добродушни от строгата френска градска полиция. — Книжа? — попита го на френски най-близкият от тях.