Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Излизам за няколко часа. Ще се върна за вечеря.
Тя искаше да е добра съпруга, но не и да бъде пасивна. — Това е първата ти отпуска от месеци! — възрази тя. — Къде ще ходиш, по дяволите?
— Да разгледам един кон.
Звучеше добре.
— О, чудесно — ще дойда с теб.
— Не, недей. Ако се покажа в компанията на жена, ще решат, че съм мека Мария, и ще вдигнат цената.
Дейзи не можеше да прикрие разочарованието си.
— Винаги съм си мечтала как го правим заедно — купуваме и отглеждаме породисти коне.
— Това нещо не е женска работа.
— О, я стига! — възнегодува тя. — Знам за конете точно колкото теб.
Той изглеждаше раздразнен.
— Може би, но все пак не искам да си около мен, докато се пазаря с ония проклетници — и точка по въпроса.
Тя отстъпи.
— Както искаш — и си излезе от трапезарията.
Инстинктивно усещаше, че лъже. Фронтоваците в отпуск не си мислеха за купуване на коне. Тя бе решена да открие какво точно е намислил. Дори героите трябваше да бъдат верни на жените си. В стаята си обу панталони и ботуши. Бой слезе по централното стълбище до предната врата; тя изтича по задното стълбище, през кухнята, през двора и до старата конюшня. Там нахлузи коженото яке, очилата и каската. Отвори вратата на гаража навътре и изкара мотоциклета си —Триумф Тигър 100, наречен така заради максималната си скорост от 100 мили в час. Задейства го с един удар по педала и с лекота излезе от двора. Тя бързо се прехвърли на мотоциклета при въвеждането на ограниченията за бензина през септември тридесет и девета. Харесваха й свободата и независимостта, които й предоставяше машината. Излезе на улицата тъкмо навреме, за да види как кремавият Бентли Еърлайн на Бой изчезва зад следващия ъгъл.
Тя го последва.
Съпругът й караше през площад „Трафалгар“ и театралния район. Дейзи се държеше на дискретно разстояние, понеже не искаше да бие на очи. В центъра на Лондон все още имаше сериозен трафик — стотици коли се движеха по официална работа. Освен това, дажбите бензин за частни автомобили не бяха прекалено малки, особено за хора, които просто искаха да покарат из града. Бой продължи на изток, през финансовия център. В събота следобед движението тук беше по-малко и Дейзи се постара повече да остане незабелязана. Все пак не можеше да бъде разпозната лесно с очилата и каската. А и Бой не обръщаше много внимание на нещата наоколо — караше с отворен прозорец и пушеше пура. Навлезе в Олдгейт и Дейзи изпита изключително неприятното чувство, че знае защо. Той сви в една от по-малко западналите улици на Ийст Енд и паркира пред хубава къща от осемнадесети век. Наоколо нямаше никакви конюшни — тук не търгуваха със състезателни коне. Толкова за историята му. Дейзи спря мотоциклета си на края на улицата и се загледа. Бой излезе от колата и тръшна вратата. Не се огледа и не потърси номера на улицата — явно е бил тук и преди и знаеше точно къде отива. Тръгна наперено с пурата в уста, изкачи се до входната врата и я отключи.
На Дейзи й се доплака.
Бой изчезна в къщата.
Някъде на изток се чу експлозия.
Дейзи погледна нататък и видя самолети в небето. Днешния ден ли бяха избрали немците, за да бомбардират Лондон? И тъй да е, не я беше грижа. Нямаше да остави Бой да се да се наслаждава на неверността си на спокойствие.
Подкара до къщата и паркира возилото си зад колата му. Свали каската и очилата, качи се до входа и почука.
Чу още една експлозия, този път по-наблизо; после сирените за въздушна тревога подеха мрачната си песен. Вратата се открехна и тя я бутна силно. Млада жена в черна рокля на прислужница изпищя, отстъпи назад и Дейзи влезе. Затръшна вратата зад себе си. Намираше се във вестибюла на обикновена лондонска къща за средната класа, само че украсен в екзотична нотка, с ориенталски килими, тежки завеси и картина с изображение на голи жени в баня. Дейзи отвори най-близката врата и влезе в приемната — оскъдно осветена, кадифените завеси не пропускаха слънчевата светлина. В стаята имаше трима души. Застанала права, смаяно я гледаше жена на около четиридесет години, облечена в широка копринена наметка, но с внимателно положено червило — очевидно майката. Зад нея на канапето само по бельо и чорапогащи седеше момиче на шестнадесет, което пушеше цигара. До момичето седеше Бой; ръката му лежеше на бедрото й над чорапа. Той виновно я дръпна. Жестът беше смехотворен — все едно отместването на ръката му от нея щеше да придаде невинен вид на тази жива картина.