Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Всъщност, те и така през цялото време се промъкваха през гористи планини, но те повече напомняха хълмове. Докато сега пред тях над зеленото море на много места се подаваха сиви скалисти зъбери. Виденият хребет се разпростираше от запад на изток, преграждайки им пътя. Джуджетата забележимо се ободриха. На недоумяващия въпрос на хобита Строри отговори, че в планините винаги има шанс да се натъкнат ако не на сродници, то поне на старите им мини. Той отказа да каже нещо повече, само настояваше да съкратят и разредят почивките.

Следата на Господаря ги водеше право към дълбока и широка седловина между две масивни планини, подобни на добре изпечени самуни хляб. Острите им скалисти върхове незнайно защо особено привличаха вниманието на Торин и Дребосъка, които очакваха да забележат някакъв тайнствен, познат само на тях знак. Фолко, справедливо смятайки се за не по-малко остроок, също се стараеше колкото можеше, но пред погледа му се откриваше само изгладения от вековната работа на водата и вятъра скален профил и, сякаш за разнообразие – хаотично натрупване на заострени каменни пики.

На тринайсети юли джуджетата рязко свърнаха следата и чак тогава хобитът успя да получи от тях по-подробни обяснения.

- В тази планина трябва да има джуджешки път – каза Торин, във високото има знаци, невидими както за теб, така и за другите смъртни й дори безсмъртни. И тези знаци гласят – пътят заобикаля планината, но съществува пряк друм. Сега разбра ли? Можем да изпреварим Олмер!

Сърцето на хобита заби с такава сила, сякаш в гърдите му се бета настанили поне десетима ковачи и се състезаваха кон от тях е най-майстор в занаята.

На втори август, през една топла, окъпана в роса утрин, те стигнаха грижливо замаскирана тясна цепнатина, през която с голямо усилие успя да се вмъкне Фолко. И то след като свали всички доспехи.

- Да, отдавна не са чистили тук.... – притеснено промълви Торин. – Камъкът плува... – Фолко! Търси на равнището на гърдите. Там трябва да напипаш правилен изпъкнал седмоъгълник!

- Лесно е да се каже... – сподавено изпъшка хобитът, едва смогвайки да се завърти в каменната прегръдка.

- Пръстите му трескаво шареха по грапавите гранитни стени, очевидно никога не познавали длето или шлифовъчен брус.

- Тук няма нищо! — с досада подхвърли той на очакващите го в тревожно нетърпение джуджета.

- Опитай по-високо! – подсказа Дребосъка – Прощавай за объркването, ама търси на равнището на нашите гърди, не на твоите!

Като изруга наум, Фолко с мъка и с цената на няколко охлузвания се обърна на място и отново взе да опипва камъка. И когато пръстите му внезапно докоснаха галещата се гладина на полирания седмоъгълник, всеобщото ликуване нямаше край.

– Натискай сега! – изкомандва Торин. – Само че с всички сили!