Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Наземните камери прекъснаха една по една. Излъчването от възвишенията на Атмосферогенераторната станция изчезна в бял проблясък. Въздушните камери вече не предаваха. Двайсетината наземни изображения започнаха да трептят и изгасват — едно от тях с ужасен тъмночервен взрив, който накара всички в помещението да разтъркат очи.
— Плазмена експлозия — съобщи Ван Цайдт. — С нисък мегатонов обхват. — Излъчването бе от въздушния защитен комплекс на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци на север от Междуградския канал.
Изведнъж всички образи изчезнаха. Потокът от данни прекъсна. Лампите в помещението започнаха да се включват, за да компенсират настъпилия така внезапно мрак, който секна дъха на всички.
— Първичният векторен предавател е унищожен — обясни генерал Морпурго. — Намираше се в основната база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ до Висока порта. Заровен под най-силното ни защитно поле, петдесет метра скала и десет метра бръснеща преграда.
— Концентрирани ядрени заряди? — попита Барбра Дан Гидис.
— Поне — отвърна Морпурго.
Сенатор Колчев се изправи, а лусианската му грамада излъчваше почти мечешко усещане за сила.
— Добре. Това не е някаква проклета игра на преговори. Прокудените току-що превърнаха един свят от Мрежата в пепел. Това е истинска, безмилостна война. Залогът е оцеляването на цивилизацията. Какво ще правим сега?
Всички погледи се насочиха към Мейна Гладстоун.
Консулът издърпа почти изпадналия в безсъзнание Тео Лейн от развалините на плъзгача и се запрепъва в продължение на петдесет метра, подхванал по-младия мъж, който беше преметнал ръка през рамото му, преди да падне на ивицата трева под дърветата по брега на р. Хули. Плъзгачът не се беше взривил, а лежеше смачкан до срутената каменна стена, където най-после бе спрял. По речния бряг и изоставения булевард бяха пръснати парчета метал и керамични полимери.
Градът гореше. Дим замъгляваше гледката от другата страна на реката и тази част на Джактаун, Стария квартал, изглеждаше, сякаш там, където дебелите колони черен пушек се издигаха към ниското покривало от облаци, бяха запалени няколко огъня. Бойни лазери и следи от ракети продължаваха да разкъсват мъглата, понякога взривявайки изтребители, балони на параотблъскване и защитни полета, които продължаваха да падат през облаците като плява, отвявана от наскоро ожънато поле.
— Тео, добре ли си?
Генерал-губернаторът кимна, понечи да намести очилата по-високо на носа си… и спря смутено, когато разбра, че очилата му липсват. Кръв течеше по челото и ръцете на Тео.
— Ударих си главата — уморено каза той.
— Трябва да използваме твоя инфотерм — рече консулът. — Да намерим някой да ни вземе.
Тео кимна, вдигна ръка и се намръщи при вида на китката си.
— Няма го — каза той. — Инфотермът го няма. Трябва да погледнем в плъзгача. — Опита да се изправи на крака.
Консулът го бутна обратно. Тук бяха под прикритието на няколко декоративни дървета, но плъзгачът беше на открито и приземяването им не бе останало тайна. Консулът беше зърнал няколко бронирани отряда да се движат по съседната улица, когато плъзгачът се бе спуснал за аварийното си кацане. Сигурно бяха СЗС, прокудени или дори морски пехотинци на Хегемонията, но консулът си представяше, че направо ще ги застрелят, независимо от принадлежността си.
— Няма значение — рече той. — Ще намерим телефон. Ще се обадим в консулството. — Възрастният мъж се огледа и разпозна района от складове и каменни сгради, където бяха катастрофирали. На няколкостотин метра нагоре по реката имаше изоставена стара катедрала — помещението за катедралния съвет се беше срутило и висеше над брега.
— Зная къде сме — обади се консулът. — Точно на един-два квартала разстояние от „При Цицерон“. Хайде. — Той вдигна ръката на Тео през главата си и я намести на раменете си, като изправи ранения на крака.
— Цицерон бива — промърмори Тео. — Може да намерим нещо за пиене.
Откъм южната улица се чу тракането на иглометни пушки и ответното цвъртене на енергийни оръжия. Консулът пое колкото можеше повече от тежестта на Тео и полу тръгна, полу се запрепъва по тясната алея край реката.
— О, по дяволите — прошепна консулът.
„При Цицерон“ гореше. Старият бар и хан — стар колкото Джактаун и много по-стар от по-голямата част от столицата — беше загубил три от четирите си хлътнали към реката сгради в пожара и само една решителна бригада от клиенти с кофи вода спасяваха последната част.
— Виждам Стан — каза консулът, като посочи към огромната фигура на Стан Левески, застанала до началото на редицата мъже с ведра. — Ето. — Консулът помогна на Тео да седне под един бряст до алеята. — Как е главата ти?