Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Хънт е обезсилен от това — от това и от ужасните симптоми на изоставеност, които изпитва от загубата на контакт с инфосферата. За човек, роден и отраснал на свят, където информацията е винаги на разположение — комуникацията с всеки където и да било е даденост и няма разстояние, по-голямо от една телепортаторна стъпка, — това внезапно връщане към живот като този на предците ни е като да се събудиш изведнъж ослепял и сакат. Но след пустословието и яростта от първите няколко часа ходене, Хънт най-сетне се отпусна в мълчалива навъсеност.
— Но президентът има нужда от мен! — беше викал той през първия час.
— Тя се нуждае от информацията, която й носех — казах аз, — но нищо не може да се направи.
— Къде сме? — попита ме за десети път Хънт. Вече му бях обяснил за тази алтернативна Старата Земя, но знаех, че сега има предвид нещо друго.
— Под карантина, струва ми се — отвърнах аз.
— Техноцентърът ли ни е довел тук? — запита Хънт.
— Само мога да гадая.
— Как ще се върнем обратно?
— Не знам. Предполагам, когато почувстват, че е безопасно да свалят карантината, ще се появи телепортал.
Хънт тихо изруга.
— И защо да поставят под карантина мен, Севърн? Свих рамене. Предполагах, че се дължеше на факта, че бе чул онова, което казах на Пацем, но не бях сигурен. Не бях сигурен за нищо.
Пътят водеше през ливади и лозя, изкачваше се по ниски хълмове и се виеше през долини, откъдето можеше да се зърне морето.
— Накъде води този път? — попита Хънт точно преди да открием хана.
— Всички пътища водят към Рим.
— Сериозен съм, Севърн.
— Аз също, г. Хънт.
Хънт вдигна един камък от пътя и го захвърли надалеч в храстите. Някъде запя дрозд.
— Бил ли си тук преди? — Тонът на Хънт беше обвинителен, сякаш го бях отвлякъл. Може и да беше така.
— Не — отвърнах. „Но Кийтс е бил“ — почти прибавих аз. Трансплантираните ми спомени се устремиха към повърхността и почти ме удавиха в чувството за загуба и надвиснала тленност. Така далеч от приятелите, така далеч от Фани, единствената му вечна любов.
— Сигурен ли си, че не можеш да влезеш в инфосферата? — попита Хънт.
— Напълно — отвърнах аз. Той не ме попита за мегасферата и аз не му предложих тази информация. Ужасява ме мисълта да вляза в мегасферата и да се загубя там.
Стигнахме до хана точно на залез слънце. Беше сгушен в малка долинка и от каменния комин се издигаше пушек.
Докато се хранехме, а мракът обгръщаше отвън прозорците — единствената ни светлина бе премигването на огъня и две свещи на каменната покривка, — Хънт рече:
— Това място почти ме кара да повярвам в духове.
— Аз вярвам в духове — отвърнах му твърдо.
Нощ. Събуждам се кашляйки, усещам влага върху голите си гърди, чувам Хънт да се върти със свещта и на нейната светлина поглеждам надолу, за да видя кръв по кожата си и по завивките.
— Боже мой — прошепва ужасено Хънт. — Какво е това? Какво става?
— Кръвоизлив — успявам да изрека аз, след като следващият пристъп на кашлица ме оставя по-слаб и изцапва завивките с още повече кръв. Понечвам да се изправя, падам обратно на възглавницата и посочвам към легена с вода и пешкира на нощното шкафче.
— По дяволите, по дяволите — мърмори Хънт и търси инфотерма ми, за да види медицинското заключение. Инфотерм няма. Бях изхвърлил безполезния уред на Хойт, докато вървяхме по-рано същия ден.
Хънт сваля собствения си инфотерм, настройва монитора и го обвива около китката ми. Заключението не му говори нищо друго, освен спешната нужда от незабавна медицинска помощ. Като повечето хора от своето поколение, Хънт никога не е виждал болест или смърт — това беше професионален въпрос, с който се справяха извън обсега на публичното внимание.
— Няма значение — промълвявам аз, преодолял пристъпа на кашлица, но чувствам слабостта върху себе си като каменно одеяло. Посочвам пак към пешкира. Хънт го навлажнява, измива кръвта от гърдите и ръцете ми и ми помага да седна в единствения стол, докато сменя изцапаните чаршафи и завивки.
— Знаеш ли какво става? — с истинска загриженост пита той.
— Да — опитвам се да се усмихна аз. — Абсолютно точно. Правдоподобно. Онтогенна повторна филогения.
— Говори смислено — изръмжава Хънт, като ми помага да се върна в леглото. — Каква е причината за кръвоизлива? С какво мога да ти помогна?
— С чаша вода, моля. — Отпивам и усещам кипене в гърдите и гърлото си, но успявам да избягна нов пристъп на кашлица. Чувствам корема си като че ли в него бушува пожар.