Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Другия път, гълъбче, му дайте ядене — каза й той и пусна един тлъст сребърник в деколтето й. — Ще поговоря с госпожа Анан. — Искаше му се да намери Илюминатор — истински при това, а не някой от мошениците, пробутващи по улиците фойерверки, пълни с трици — но точно сега това едва ли беше най-важното. Не и при толкова злато, оставено без никакъв надзор. А освен това и мъгли в Рахад, Мраколюбци, Айез Седай, проклетата Тилин, която, изглежда, си беше загубила ума и…
Кайра се изкикоти и се усука като погалено котенце.
— Искате ли да ви донеса пунш в стаята, милорд? Или нещо друго? — И му се усмихна с надежда и много подканящо.
— Може би по-късно — каза той и я потупа с пръст по нослето. Тя отново се изкикоти — винаги го правеше. Кайра щеше да си пришие роклята над средата на бедрото, че и по-високо, за да си покаже фустите, стига госпожа Анан да й позволеше, но ханджийката си пазеше слугините не по-малко бдително от собствените си дъщери. Почти. — По-късно, може би.
И забърза нагоре по стъпалата, разкарвайки Кайра от ума си. Какво да прави с Олвер? Момчето наистина щеше да си намери белята някой ден, ако си въобразяваше, че може да се държи с жените по този начин. Май трябваше да го държи колкото може по-надалече от Харнан и останалите. Много лошо му влияеха. Като че ли всички други грижи му бяха малко, ами и това отгоре! Трябваше да измъкне Нинив и Елейн от Ебу Дар преди да е станало нещо много лошо.
Стаята му беше откъм фасадата, с изглед към площада. Когато посегна към дръжката на вратата, подът зад него изскърца. В сто други хана изобщо нямаше да го забележи, но подовете в „Скитащата жена“ не скърцаха…
Той се извъртя тъкмо навреме, за да посрещне стоварващата се дебела тояга с ръка вместо с черепа си. Дланта му изтръпна от удара, но той стисна отчаяно. Дебели пръсти се впиха в гърлото му и го притиснаха до стената. Черни петна заиграха пред очите му, скривайки запотеното лице срещу него. Единственото, което успя да види, беше голям нос и жълти зъби, но и тях ги видя през мъгла. Изведнъж усети, че ще изгуби съзнание — пръстите спираха кръвта към мозъка му заедно с въздуха. Той бръкна под палтото си и трескаво заопипва за ножовете, но пръстите му сякаш бяха забравили за какво са предназначени. Другата му ръка изпусна тоягата и той я видя как се надига, усети я как се надига, за да се стовари върху черепа му. Събра сетни сили, измъкна един нож и замушка…
Нападателят му нададе пронизителен крясък и изпусна тоягата, но не и гърлото му. Мат с последни сили мушкаше с ножа.
Непознатият рухна, Мат падна върху него. Успя да преглътне, вдиша жадувания въздух и посегна да се хване за нещо и да се изправи. От пода в него се взираше някакъв мъж с простовата лице, с очи, които нямаше да видят нищо повече на белия свят, плещест мъж със завити мурандийски мустаци, в тъмносиньо палто, подходящо за дребен търговец или преуспяващ дюкянджия. Изобщо нямаше вид на крадец.
Изведнъж се усети, че е хванал дръжката на някаква врата и тя се е отворила. Стаята беше по-малка от неговата, без прозорци, две лоени лампи на масичката до тясното легло хвърляха мъждива светлина. Длъгнест светлокос мъж се изправи от един голям отворен сандък и зяпна озадачен трупа зад прага. Сандъкът заемаше повечето пространство в стаичката.
Мат отвори уста да се извини, че се е натрапил толкова грубо, но длъгнестият мъж измъкна дълга кама от колана си, грабна някаква тояга от леглото и скочи срещу него. Мат замахна и още докато ножът излиташе от шепата му, вече бъркаше под палтото за нов. Ножът се заби право в гърлото на мъжа и той се преви и стисна гърлото си с ръце. Между пръстите му бликна кръв и той се срина в сандъка.
— Добре е да имаш късмет — изграчи Мат, пристъпи в стаята, измъкна ножа си и го изтри в сивото палто на непознатия. Палтото беше по-добро от това на другия; пак вълнено, но с по-добра кройка. Дори някой по-дребен владетел нямаше да се срамува, че носи такова. Андорско, ако се съдеше по яката. Той седна на леглото и изгледа навъсено просналия се в сандъка човек. Някакъв шум го накара да вдигне глава.
Слугата му беше застанал на прага и неуспешно се мъчеше да скрие зад гърба си голям черен тиган. Нерим държеше пълен комплект кухненски съдове и всичко останало, което смяташе, че може да потрябва на един слуга на лорд по време на пътуване, в малката стая, която деляха с Олвер, съседната до тази на Мат. Беше нисък дори за кайриенец и кльощав.
— Боя се, че милорд пак си е оклепал палтото с кръв — прозвуча скръбно гласът му. Ако някога прозвучеше другояче, слънцето сигурно щеше да изгрее от запад. — Сериозно ви казвам, бих предпочел милорд да си пази повече дрехите. Много е трудно да се махат петната от кръв, а насекомото само това чака, та да прояде плата и да го направи целия на дупки. Никъде не съм виждал толкова насекоми колкото тука, милорд. — За мъртъвците нито дума, нито какво смяташе да прави с тоя тиган.