Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
А после Баудин бягаше, понесъл я без никакво усилие в прегръдката си, на широки отскоци към главната палуба. Завикаха гласове. Фелисин зърна Хеборик — татуировките се виеха по тялото му, почернели от пушека. Той залитна, след това се хвърли през борда.
„Силанда“ гореше.
Баудин профуча покрай главната мачта. Кълп изскочи отнякъде, сграбчи го за ръцете и закрещя нещо, което ревящите пламъци заглушиха. Ала Баудин беше обезумял от болка. Ръката му отхвърча напред и магът залитна и падна в пламъците.
Баудин продължи с рев в сляпото си, безнадеждно бягство към кърмовия мостик. Морските пехотинци бяха изчезнали — или бяха изгорели, или издъхваха някъде под палубите. Фелисин не се съпротивляваше. Разбрала, че спасението е невъзможно, посрещаше почти с облекчение захапките на пламъците, все по-яростни и чести.
Само гледаше, широко отворила очи, докато Баудин я носеше към кърмовото перило.
След това започнаха да падат.
Дъхът й излезе от дробовете, щом се удариха в коравия пясък. Все така стиснати в прегръдка, двамата се затъркаляха по някакъв стръмен склон и спряха сред купчина огладени от водата камъчета. Бронзовите пламъци ги нямаше.
Прахта наоколо им улегна и тя се взря в ярката слънчева светлина. Някъде наблизо бръмчаха мухи и този звук бе толкова естествен, че я накара да потръпне — сякаш удържаните до този миг с отчаяние защитни стени вътре в нея се сринаха. „Върнахме се. У дома.“ Разбираше го с инстинктивна увереност.
Баудин изпъшка. Бавно я пусна и се отдръпна, камъчетата под него се хлъзнаха и изстъргаха.
Тя го погледна. Косата му я нямаше, на нейно място беше останало изгоряло като от мълния теме с цвета на потъмнял бронз. Кожата на гърба му бе по-тъмна, отколкото по главата, и на петна. Превръзките на ръката му също ги нямаше, виждаха се подутите пръсти и отеклите стави. Невероятно, кожата му не се беше пропукала, не се беше разцепила — по-скоро изглеждаше сякаш позлатен. „Закален.“
Баудин започна да се надига — бавно; всяко движение беше болезнено точно. Тя го видя как примига. Огледа тялото си с ококорени очи.
„Не е каквото си очаквал. Болката заглъхва — виждам го на лицето ти — вече е само спомен. Оцеля, но някак си… някак е друго. Усещаш го. Знам.“
„Нищо ли не може да те убие, Баудин?“
Той я погледна и се намръщи.
— Живи сме — промълви тя.
Той се изправи и тя го последва. Намираха се в някакво тясно дере, през което пороите бяха бушували с такава сила, че извивките бяха задръстени с грамади камъни, големи колкото черепи. Ровът беше по-малко от пет крачки широк, двата му бряга — високи два човешки боя и съставени от многоцветни пластове пясък.
Жегата беше непоносима. По гърба й течаха вадички пот.
— Можеш ли да видиш някое място, откъдето да се изкачим?
— А ти надушваш ли отатарал? — изръмжа Баудин.
Мраз прониза костите й. „Върнали сме се на острова…“
— Не. А ти?
Той поклати глава.
— Проклет да съм, ако изобщо подушвам нещо. Просто си помислих.
— Не беше най-приятната мисъл — сопна се тя. — Давай да се измъкнем оттук.
„Очакваш да ти благодаря, че ми спаси живота, нали? Очакваш една дума поне, само поглед дори, да ни се срещнат очите. Можеш да си чакаш вечно, главорез такъв.“
Тръгнаха по дъното на запушеното дере, заобиколени от рояци разгневени мухи и от собственото си ехо.
— Аз съм… по-тежък — каза след няколко минути Баудин.
Тя спря и го погледна през рамо.
— Какво?
Той сви рамене.
— По-тежък съм. — Сви ръката си с непострадалата длан. — По-корав. Не знам. Нещо се е променило.
„Нещо се е променило.“ Зяпна го и чувствата й закръжиха около неизречимите страхове.
— Мога да се закълна, че изгарях до кости — промълви той и се намръщи още повече.
— Аз не съм се променила — рече тя, обърна се и продължи. Чу го как след миг закрачи след нея.
Намериха странично дере, тесен процеп в пясъците, откъдето се бяха изсипвали водни потоци. Това корито бързо започна да става по-плитко и след двайсетина крачки се отвори. Излязоха на края на верига от плоски хълмове, с изглед над широка долина от напукана пръст. Други хълмове — по-остри и назъбени, се издигаха отвъд тях, замъглени зад вълните омара.
На петстотин крачки отвъд падината стоеше човек. В краката му лежеше отпуснато тяло.
— Хеборик — каза примижал Баудин. — Изправеният.
„А другият? Мъртъв ли е, или е жив? И кой е той?“
Тръгнаха към бившия жрец, който ги гледаше мълчаливо. Дрехите му също бяха изгорели, покриваха го само жалки дрипи. Но кожата му под гмежта от татуировки беше непокътната.