Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Ръцете на Зед щръкнаха във въздуха, щом Ан го сграбчи за яката и го смъкна от магьосническата му скала. Той се претърколи и двамата паднаха на земята.
Лишена от преливащата й сила и енергия магия, скалата също се строполи. Не че Зед бе направил нещо. Скалата му се бе задвижила по инерция. Сега вече наистина се почувства съсипан.
— По дяволите, жено! Какво означава това!
— Не смей да ме ругаеш! Ти трябва да вървиш по дяволите, старче. Не знам защо изобщо си правя труда да ти спасявам кокалестия задник.
— Защо ми се бъркаш? Почти бях свършил!
— Не съм ти се бъркала — изръмжа Ан.
— Но щом не си била ти… — Зед хвърли поглед към тъмните възвишения. — Да не искаш да кажеш…?
— Внезапно изгубих връзка с моя Хан. Опитвах се да те предупредя, не да те спра.
— О — едва промълви Зед. — Това е друго нещо. — Протегна ръце и прибра магьосническата си скала, — За що не ми каза по-рано? — Пъхна скалата във вътрешния си джоб.
Ан огледа тъмнината.
— Откри ли нещо, преди да изгубиш връзката?
— Изобщо не успях да установя връзка.
Тя моментално извърна очи към него.
— Не си успял… как така не си успял? Че какво тогава прави през цялото време?
— Опитвах — каза той и се пресегна към едно одеяло.
— Нещо не беше наред. Не можах да пробия. Прибирай си нещата. По-добре да се махаме оттук.
Ан взе един самар и започна да прибира вещите си в него.
— Зед — обади се след малко притеснено, — разчитахме на това. Сега, когато се провали…
— Не съм се провалил — озъби й се той. — Поне не беше моя вината, че не стана.
Тя се дръпна от ръцете му, щом той я избута към коня й.
— Защо не се е получило?
— Червените луни.
Тя се извърна и го погледна в упор.
— Нима мислиш, че…
— Това не е нещо, което правя често. Или с лека ръка. През целия си живот съм търсил връзка със света на духовете едва няколко пъти. Баща ми ме предупреди, когато ми даде скалата, че трябва да я използвам при наистина сериозни обстоятелства. При такива контакти е възможно в нашия свят да нахлуят не тези духове, които трябва. Нещо по-лошо — може да се разкъса воалът. Преди, когато съм имал трудности с връзката, е било заради дисхармония. Червените луни бяха един вид предупреждение за дисхармония.
— Възможностите ни за действие започват да се изчерпват. — Тя изтръгна ръката си от хватката му. — Какво ти става?
Зед изсумтя:
— Какво каза преди малко — че си изгубила връзката с Хана си?
Ан погали коня си, за да покаже на животното, че е близо до него. Той удари с копито земята и изцвили.
— Докато ти беше на скалата си, хвърлих чувствителни мрежи, за да разбера, ако някой се приближи. Все пак сме в Дивото, а с тази светлина представляваше истинска атракция. Изведнъж, когато се опитах отново да докосна Хана си, нещо като че ли се блъсна в лицето ми.
Зед стрелна ръка, хвърляйки най-обикновена мрежа, за да преобърне камък с размера на юмрук. Нищо не стана. Придоби усещането, че натиска някаква стена, но в последния момент установява, че тя не е там. Сякаш падна по лице.
Бръкна в един вътрешен джоб и извади шепа прикриващ пясък. Хвърли го зад тях в посоката, откъдето идваха. Вятърът го отнесе. Не се появи нито една искра.
— Загазихме — прошепна той.
Тя се сгуши в него.
— Имаш ли нещо против да бъдеш малко по-конкретен?
Този път тя не се възпротиви, когато той я хвана за ръката и я задърпа да тича след него.
— Какво има, Зед? — прошепна тя.
— Дивото. — Той спря, навири нос и задуши въздуха. — Бих заложил на Нангтонг. — Той посочи в сумрака. Ей там, в онази клисура. Трябва да направим всичко възможно, за да се виждаме колкото се може по-малко. Може да се наложи да се разделим и да се опитаме да избягаме в различни посоки.
Зед я хвана за ръката, помагайки й да се придвижи през влажната трева и калта, стичаща се по стръмния склон.
— Кои са Нангтонг?
Зед пръв се добра до дъното. Сложи ръце на широкия й кръст, за да й помогне да пази равновесие. Без магията му тежестта й едва не го събори. С едната си ръка тя докопа туфа и се вкопчи в нея за опора.
— Нангтонг — прошепна Зед — са народ от Дивото. Притежават собствена магия. Не могат да я използват за всичко, както ние използваме нашата, но могат да черпят енергия за нея от чужда магия. Като огън, подхранван от дъжда.
Точно в това е проблемът с Дивото. Тук живеят много народи, които правят странни неща, за да осуетят опитите на човек да използва собствената си магия. Има същества и места, които могат да ти създадат проблеми, каквито никога не си си представяла, че могат да съществуват. Изобщо най-добре е човек да не се мотае много-много по тези места.