Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
След като всички повториха клетвата, се изправиха. Капитанът отпусна бащински ръка на рамото на Калан.
— Майко Изповедник, не разбирам от магия, това е работа на Господаря Рал, така че не знам какво се каните да правите тази нощ, но не искаме да изгубим и вас. Вие сте подходящата жена за Господаря Рал. Каквото и да се каните да направите, моля ви, внимавайте.
— Благодаря, капитане. Смятам, че вашите хора бяха най-голямата опасност, с която можех да се сблъскам тази нощ. За утре ще му мисля, когато му дойде времето.
— Ако ви убият, това слага край на клетвата ни. Ако умрете, ще трябва да кажем на Господаря Рал каквото знаем. Стане ли това, ще бъдем екзекутирани.
— Не, капитане. Господарят Рал не би го допуснал. Точно затова трябва да направим всичко, което е по сили те ни, за да го защитим. Всички имаме нужда от него. Освен ако не искаме да ни управлява Императорският орден. Те не зачитат живота — именно те вкараха чумата в града. И то като започнаха от децата.
Калан се вгледа в живачното лице на Плъзгата и преглътна.
— Да, готова съм. Какво искаш да направя?
От басейна се надигна блестяща метална ръка и докосна ръба на каменната стена, опасваща кладенеца.
— Да дойдеш в мен — каза гласът, думите отекнаха в помещението. — Но няма да го направиш ти, а аз.
Калан се качи на стената.
— Сигурна си, че можеш да ме заведеш в Агаден, на ли?
— Да. Била съм там. Ще ти хареса.
Калан не беше сигурна, че ще й хареса.
— Колко време ще отнеме?
Плъзгата като че се намръщи. Калан се виждаше отразена върху гладката повърхност на лицето на Плъзгата.
— От тук до там. Толкова. Аз съм достатъчно дълга. Била съм там.
Калан въздъхна. Плъзгата явно не разбираше и че е спала близо три хиляди години. Какво бе за нея един ден повече или по-малко?
— Няма да кажеш на Ричард къде си ме отнесла, нали? Не искам да узнае.
Сребърното лице се изкриви в дяволита усмивка.
— Никой, който ме познава, не иска другите да узнаят. Никога не ги издавам. Спокойно. Никой няма да раз бере какво правим заедно. Никой няма да разбере за удоволствието ти.
Калан я изгледа смутено. Течната сребърна ръка се вдигна и я обви. Топлата, успокояваща прегръдка я обгърна здраво.
— Не забравяй. Трябва да ме вдишаш — каза Плъзга та. — Не се страхувай. Щом ме вдишаш, ще те запазя жива. Щом стигнеш другото място, ще ме издишаш и ще поемеш въздух. Ще те е страх толкова, колкото сега те е страх да ме вдишаш, но трябва да го направиш, иначе ще умреш.
Калан кимна задъхано. Олюля се.
— Спомням си. — Не можа да потисне страха си от това, че ще остане без въздух. — Добре, готова съм.
Без повече приказки Плъзгата я повдигна плавно от стената и я дръпна при себе си в живачната маса.
Дробовете на Калан загоряха за въздух. Затвори плътно очи. Беше го правила и преди и знаеше, че именно така трябва да постъпи, но въпреки това се ужаси при мисълта, че трябва да вдиша живачната маса. Предишния път Ричард беше с нея. Сега, когато бе сама, я обзе паника.
Замисли се за Шота, изпратила Надин да се омъжи за Ричард.
Изпусна въздуха от дробовете си. Вдиша дълбоко и съществото й се изпълни с копринената субстанция.
Не усещаше нито топлина, нито студ. Отвори очи и видя едновременно светлина и мрак. Усети движение в безтегловното пространство, едновременно бързо и бавно, рязко и плавно. Дробовете й преливаха от сладкото присъствие на Плъзгата. Сякаш я приемаше в душата си. Времето не съществуваше.
Потъна в опиянение и захлас.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
През топлата вихрушка от цветове Зед чуваше как Ан го — вика. Беше като някаква далечна молба, макар тя да бе съвсем близо. В потока на силата, концентрирана на върха на магьосническата му скала, същият този глас би могъл да идва и от друг свят.
Всъщност в определен смисъл така си и беше.
Гласът й се чу отново — досаден, настоятелен, притеснен. Зед пак не й обърна внимание, повдигна ръце и ги потопи във въртящата се искряща димна завеса. Силуетите пред него трептяха в призрачното си присъствие. Почти свършваше.
Стената от сила изведнъж започна да се срива. Зед се опитваше да засили енергията си, вдигна ръце и ръкавите оголиха клечестите му китки. Яростно затегли въображаемата кофа от кладенеца, но я намери празна.
Цветните искрици изсъскаха. Бесният светлинен водовъртеж угасна в кишеста субстанция. Набирайки отчаяно скорост, изведнъж всичко се сгромоляса.
Зед онемя.
С тътен, разтърсващ земята, основите, градени с толкова внимание в света на съществуващото, се сринаха.