Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Оба се огледа, другите се бяха свили в един ъгъл и трепереха. Пусна кривозъбия, онзи се свлече на земята и простена, ръката му се вдигна бавно към тила. Оба изгуби интерес. Имаше по-важна работа от това да разбива мозъка на този никаквец, нищо че беше престъпник.
Върна се на мястото си и легна на студения камък. Още не беше възстановил напълно силите си от болестта. Трябваше да се погрижи за себе си. Имаше нужда от почивка.
Вдигна глава.
— Като се върнат, ме събудете — обърна се той към четиримата мъже, които го наблюдаваха притихнали. Радваше се да види колко впечатлени останаха от присъствието на благородник сред тях. Така или иначе, бяха най-обикновени престъпници. Щеше да се наложи да ги екзекутира.
— Ние сме петима, ти си сам — обади се нечий глас. — Защо си мислиш, че ще се събудиш жив? — Заплахата в гласа му бе явна.
Оба му се ухили.
Гласът се ухили заедно с него.
Онзи се ококори и отстъпи назад, преглътна, раменете му се блъснаха в стената. После се изсули встрани. Когато стигна до далечния ъгъл, се свлече към земята и обгърна коленете си с ръце. Разхълца се, от очите му закапаха сълзи. Извърна лице, за да скрие очите си зад треперещото си рамо.
Оба положи глава на протегнатата си ръка и заспа.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ГЛУХИТЕ СТЪПКИ ОТ ДРУГАТА СТРАНА на вратата разбудиха задрямалия Оба. Отвори очи, но не помръдна, нито издаде звук. Съкилийниците му надничаха през решетката.
Когато усетиха, че стъпките съвсем приближават, се дръпнаха встрани. Остана само един — като на пост. Надигнат на пръсти, вкопчен в решетките, той притискаше лице в отвора, за да огледа колкото се може по-добре коридора. В далечината Оба дочу характерен металически звън и скърцането от отключване и отваряне на железни порти. Онзи на вратата застина за миг неподвижен, после се дръпна.
— Идват насам! — прошепна към останалите.
Всичките петима се скупчиха в далечния ъгъл на килията и зашушукаха.
— Ами ако вместо тях дойде Морещица? — пророни уплашено единият.
— За нас е все едно — рече друг. — Поназнайвам нещичко за Морещиците. Магията им е предназначена за залавяне на родените с дарбата. Спасява ги от магия, не от мускули.
— Ама оръжието им въпреки това действа и върху такива като нас — обори го първият.
— Не и ако и се нахвърлим и и го вземем — чу се настоятелен шепот. — Ние сме петима. Хем сме по-силни, хем сме повече.
— Ами ако…
— Какво могат да ни направят? — обади се друг с разпален глас. — Ако не използваме шанса си, свършено е с нас, ще изпукаме като пилци. Едва ли ще ни се удаде друга възможност. Аз казвам да го направим и да се махаме оттук.
Останалите закимаха. Доволни, мъжете се изправиха и се разпръснаха в различни точки на килията, все едно нямат нищо общо един с друг. Оба разбра, че са намислили нещо.
Един от тях отиде да хвърли бърз поглед през решетката и се върна на мястото си. Друг срита Оба и му подвикна.
— Върнаха се. Събуди се. Чуваш ли?
Оба изсумтя, преструвайки се на заспал.
Онзи го срита пак.
— Нали искаше да те събудим, като се върнат. Хайде, ставай.
Оба се размърда, прозя се и се протегна, все едно току-Що се е събудил. Мъжете, без онзи, който вече видя в очите на Оба повече, отколкото му се щеше, му хвърлиха бързи погледи. Зачакаха, придавайки си небрежен вид, искаше им се да изглеждат отпуснати и незаинтересовани.
Откъм коридора се чуха неразбираеми думи, но Оба чу достатъчно, за да прецени, че разговорът е по служба. Стъпките най-после спряха пред вратата на килията. В ключалката се пъхна ключ. Резето прещрака и звукът отекна в дългия коридор. Мъжете хвърлиха бързи погледи към вратата. Пазачът отвън натисна вратата и изпъшка от усилието. След миг в килията нахлу светлина.
Оба с изненада различи на прага женски силует.
Зад нея стоеше едър мъжага в униформа и осветяваше пътя и с газена лампа. Докато жената прекрачваше прага, оглеждайки небрежно мъжете вътре, пазачът закачи лампата на стената. Внезапната светлина освети лицата на затворниците и разкри мрачната, неприветлива действителност в издълбания направо в скалата зандан.
Оба успя да види, че се намира в компанията на наистина отвратителна и коварна сган. Блесналите с животински блясък очички на мъжете надничаха между сенките и се взираха в жената.
Въпреки слабата светлина Оба забеляза, че тя е облечена с най-странната униформа, която някога е виждал — прилепнала по тялото червена кожа. Висока и стройна, тя бе сплела русите си коси на плитка на гърба. От дясната и китка висеше някаква палка, увесена на тънка верижка. Ръката и бе вдигната на хълбока. Макар да не беше по-висока от мъжете, властното и присъствие я удължаваше, сякаш беше въплъщение на самата ярост, дошла да отсъди над живите в последния им час.