Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Някой наблизо се покашля. От другия край на стаята мъжки глас му изръмжа да мълчи. Оба лежеше притихнал като планински лъв, но мускулите му бяха нащрек. Положи усилие да дойде на себе си, погледът му внимателно обходи тъмното помещение. Не беше чак толкова тъмно, колкото му се стори в началото. На отсрещната стена имаше малък отвор, през който се процеждаше, макар и съвсем слаба, потрепваща светлина — вероятно от свещ. Отворът бе препречен с решетка.
Главата му пулсираше, но се чувстваше далеч по-добре от преди. Изведнъж си спомни колко му беше лошо. Сега, като си помисли за преживяното, осъзна, че докато е вървял към Двореца, дори не си е давал сметка колко е зле. Някога, като момче, го беше повалила треска. Сигурно и сега е било нещо такова — треска. Сигурно я е пипнал в блатото, при посещението си при оная блатна вещица Алтея.
Понечи да се изправи, но му се зави свят, затова се отпусна върху стената. Същата грапава повърхност като пода. Разтърка премръзналите си боси нозе, после се почеса по гърба. Притисна юмруци до очите си и ги завъртя, за да се опита да прогони замаяността от главата си. Мярна плъхове с щръкнали мустаци, които душеха по ъглите. Усети стържещ глад въпреки отвратителната воня. Смърдеше на пот, урина и още по-гадни работи.
— Виж ти, виж, огромното говедо се събуди — провикна се някой от другия край на помещението. Гласът му бе плътен и подигравателен.
Оба се взря в тъмнината и видя втренчени в него мъже. Преброи петима. Мърлява сган. Онзи, който се обади, беше единственият освен него, който седеше изправен. Беше се разплул в единия ъгъл, сякаш му е бащиния. Подигравателната му усмивка показа беззъба паст. Малкото останали зъби бяха разкривени и изпочупени.
Оба огледа останалите четирима.
— Приличате ми на престъпници — рече след малко.
В стаята изригна смях.
— Всички сме тук по грешка — обади се мъжът в ъгъла.
— Ами да, просто си вършехме работата, когато ни нападнаха ония горили и ни хвърлиха тук — обади се друг. — Нищо не сме направили. А ни заключиха в зандана като най-обикновени престъпници.
Нов взрив от смях.
На Оба не му се понрави идеята да дели територията си с някакви престъпни типове. Всъщност изобщо не му харесваше да е заключен в килия. Твърде много му напомняше за клетката на майка му. Направи щателен оглед и подозренията му се потвърдиха — парите му ги нямаше. От другия край на помещението го гледаше огромен плъх с кръгли очи.
Оба извърна глава от него и плъзна поглед към бледата светлина по-нагоре, към решетката, препречваща отвора.
— Къде сме?
— В зандана на Двореца, тъпо говедо такова — рече кривозъбият. — Да не би да ти прилича на публичен дом?
Останалите се засмяха на шегата му.
— Може бардаците, които посещава, да изглеждат точно така?
Клокочещ дружен смях. От ъгъла го гледаше друг плъх.
— Гладен съм. Кога ще ни дадат да ядем? — попита Оба.
— Гладен бил — възкликна един от мъжете и се изплю встрани. — Хранят ни само ако им скимне. По-вероятно е обаче да пукнеш от глад.
Една физиономия се надвеси над него.
— Как те викат?
— Оба.
— Какво си направил, че да те хвърлят тук, Оба? Да не си лишил някоя стара девственица от непорочността и?
Мъжете избухнаха в смях. На Оба не му се стори смешно.
— Нищо не съм направил.
Тези не му харесваха. Бяха най-обикновени престъпници.
— Значи си невинен, а?
— Нямам представа защо са ме затворили тука.
— Щото чухме друго — рече онзи, дето се бе навел над главата му.
— Аха — обади се другият от ъгъла. — Пазачите разправяха, че си пребил някакъв нещастник с голи ръце.
Оба свъси чело, искрено озадачен.
— Че защо ще ме затварят за такова нещо? Онзи беше крадец. Заряза ме в една ледена пустош, обричайки ме на сигурна смърт. А преди това ме обра. Получи си заслуженото.
— Ти така казваш — изкоментира кривозъбият. — Ама ние чухме, че май ти си го ограбвал.
— Какво? — Оба не можеше да повярва на ушите си, възмущението му беше искрено и неописуемо. — Кой го каза?
— Пазачите — бе отговорът.
— Значи лъжат — настоя Оба. Мъжете отново избухнаха в смях. — Кловис беше крадец и убиец.
Смехът изведнъж секна. Плъховете застинаха по местата си и вдигнаха очи. Започнаха да душат въздуха с малките си нослета.