Нож от блянове

— Продължавай — окуражи я Елейн. — Може да намерим нещо, което да ни увери. Какво ще кажеш да това?

Вдигна една чудата на вид метална шапка. Беше покрита със странни остроръби фигурки, ецвани много ситно, и беше прекалено тънка, за да върши работа като шлем, но в същото време бе два пъти по-тежка, отколкото изглеждаше. Металът освен това беше хлъзгав на пипане, не просто гладък, а сякаш намаслен.

Авиенда повъртя шапката в ръцете си, после я остави на мястото й.

— Мисля, че това ти позволява да управляваш… някакво устройство. Машина. — Поклати увитата си в кърпа глава. — Но не знам нито как, нито каква машина. Разбираш ли? Пак само предполагам.

Елейн обаче не й позволи да спре. Тер-ангреал след тер-ангреал, Авиенда ги пипаше, а понякога ги задържаше за миг — и винаги имаше отговор. Даваше го с колебание и с предупреждения, че е само допускане, но винаги — отговор. Смяташе, че малката кутийка с капаче на панти, направена като че ли от слонова кост и покрита с вълнисти червени и зелени ивици, съдържа музика — стотици, а навярно и хиляди мелодии. За един тер-ангреал това изглеждаше възможно. Плоската бяла купа, около разтег в диаметър, бе според нея за гледане на неща от голямо разстояние, а високата ваза, украсена със зелени и сини лози — сини лози! — щяла да събира вода от въздуха. Звучеше съвсем безполезно, но Авиенда почти я погали и като си помисли, Елейн осъзна, че в Пустошта наистина ще е много полезна. Стига да правеше това, което Си мислеше сестра й. И стига някой да отгатнеше как да я накара да действа. Черно-бялата фигурка на птица, разперила дълги криле в полет, била за говорене с хора от разстояние. Също и синята статуетка на жена, толкова малка, че се побираше в дланта й, в рокля и сетре с чудата кройка. И пет обеци, шест пръстена и три гривни.

Елейн започна да си мисли, че Авиенда се предава и нарочно дава един и същи отговор, тоест се надяваше да я спрат, но после усети, че гласът на сестра й става все по-уверен, а възраженията й, че само предполага, понамаляха. А „предложенията“ й ставаха все по-подробни. Една извита, съвсем невзрачна сиво-черна палка, широка колкото китката й — изглеждаше метална, но единият й край се нагаждаше към всяка ръка, която го обхване — я наведе на мисълта за рязане, било на метал или на камък, стига да не е много дебел. Нищо, което може да гори обаче. Това, което приличаше на фигурка на мъж, високо една стъпка, с вдигната ръка като сигнал за спиране, щяло да гони всякоя напаст, което определено щеше да е от полза при толкова плъхове и мухи в Кемлин. Каменното изваяние, голямо колкото дланта й, цялото на тъмносини извивки — поне приличаше на камък, макар че всъщност не изглеждаше да е оглаждан — било за отглеждане на нещо. Не растения. Навявало й мисълта за дупки, само че не били точно дупки. И не вярваше, че някой може да го задейства с преливане. Само като изпеел подходящата песен! Някои тер-ангреали не действаха с преливане, но чак пък толкова! С пеене?