Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Внезапно монахът усети, че го побиват ледени тръпки. Орденът май трябваше сериозно да се замисли дали да продължи да продава камъни на глупци като Доси.
Тези въпроси отлетяха така бързо, както се бяха появили — освен всичко друго, брат Правда бе специално обучен да не поставя под съмнение решенията на своите господари.
— Върви — подкани го търговецът и му подаде брошката. — Остави камъкът да те води. Той знае пътя.
— Трябва ли да обсебя нечие тяло?
— Камъкът знае пътя — повтори Доси спокойно и някак лукаво.
Част от брат Правда, онези полумъртви, дълбоко заровени късчета, останали от предишното му аз, осъзна, че изражението на търговеца е досущ като на пакостлив хлапак, който подтиква някой малчуган да извърши беля.
Въпреки това взе брошката и я поглади, без да сваля очи от Доси. Добре разбираше колко уязвимо ще бъде физическото му тяло, докато духът му броди незнайно къде, ала силно се съмняваше, че търговецът ще се осмели да нападне един от пратениците на абат Маркварт. А дори и да го стореше, той винаги можеше да проникне в тялото му с помощта на хематита. Доси също го знаеше, така че, каза си монахът, май наистина нямаше за какво да се тревожи.
И така, брат Правда се облегна в стола си, затвори очи и се остави на магията да го погълне. Представи си хематита като тъмно езеро, в което бавно нагазваше, а светът край него се размиваше, докато не се стопи напълно. После духът му се отдели от тялото и се огледа наоколо. Прозрачните кристали около хематита неустоимо го привличаха със сила, каквато монахът никога досега не бе усещал и на която не можеше да устои. Заля го вълна от съмнения — дали постъпва правилно, като се впуска в това пътуване към неизвестното, дали Орденът не трябва веднъж завинаги да престане да продава камъни на всякакви идиоти; струваше му се, че край него плющят черни крила и разбиват решителността му на безброй късчета.
И ето че вече потъваше в кристалното сияние, далеч от стаята, от тялото си, от глупавия търговец.
След това полетя, по-бързо от мисълта. Време и пространство се изкривиха. Онова, което преди секунда му се бе струвало като дълъг час, сега бе просто кратък миг; онова, което изглеждаше като безкрайна равнина, той прекосяваше с една-единствена крачка. Все напред летеше брат Правда, на север към Дивите земи, над огромни езера и вековни гори, над върхове и чукари. Неведнъж беше сигурен, че ще се блъсне в някой особено остър зъбер, само за да го избегне в последната възможна секунда. Никога не си бе представял, че е възможно магия да бъде настроена до такова съвършенство, че цялата мощ на кристалите може да бъде съсредоточена с такава сила върху една точка. Това беше нещо опасно и неразбираемо за него, а той знаеше за камъните повече от когото и да било на този свят, с изключение единствено на абат Маркварт и Авелин Десбрис!
Най-сетне остави високите планини зад гърба си и се озова над просторна и дълбока долина, обградена от всички страни от остри върхове. Далеч под него се чернееха многочислени войски. Искаше му се да се спусне надолу, за да види какви създания се сбират в такива огромни количества, ала волята на кристалите беше прекалено силна и все така го тласкаше напред, към планината, която се издигаше отвъд. Висока и самотна, с гъст дим, виещ се над върха й и покрит с дървета южен склон, от нея тръгваха два черни ръкава и обграждаха гъмжилото в долината.
Брат Правда едва не припадна, напълно зашеметен от скоростта, с която започна да профучава през изникналата на пътя му плетеница от тунели. Всеки остър завой го разтърсваше от глава до пети, макар физическото му тяло да бе на стотици мили оттам; при всяко внезапно хлътване и рязко изкачване светът наоколо се замъгляваше, а мислите му се разпиляваха.
Най-сетне стигна до тежки бронзови двери, върху които бяха вдълбани хиляди сложни символи. Вратата се открехна едва-едва и духът се промъкна вътре. Озова се в огромна зала, покрай чиито стени бяха наредени каменни колони във формата на гигантски войни, и вниманието му начаса бе привлечено от пиедестала, който се издигаше насреща му. Там, това брат Правда почувства още с влизането си, седеше най-могъщото създание, което някога бе виждал, създание, чиито мощ и първична злина сякаш се надсмиваха над самия живот.
Кристалите най-сетне го освободиха от примката си и той се изправи пред пиедестала. Обикновено отделилите се от телата си духове бяха невидими, ала не и тук. Брат Правда сякаш си бе възвърнал физическата обвивка, с тази разлика, че сега беше сив и така прозрачен, че виждаше каменния под, върху който беше стъпил.