Кладенецът на възнесението

— Алриане е аломантка — каза Вин.

— Наистина?

— Да. Размирява чувствата на Бриз, откакто е дошла, и засилва влечението му.

— Странно, че не е усетил.

— Наистина странно — съгласи се Вин. Вероятно не трябваше да се изненадва. Момичето можеше и да е Мъглородна — макар че мисълта как тази розова кукла се носи из мъглите й се стори нелепа.

„Вероятно точно това очаква от мен да си мисля. Не бива да забравям Клис и Шан — нито една от тях не се оказа онази, за която се представяше“.

— Бриз сигурно дори не осъзнава, че чувствата му не са естествени — рече Вин. — Вероятно вече е увлечен по нея.

ОреСюр завъртя глава — кучешката версия на намръщване.

— Зная — съгласи се Вин. — Поне сме сигурни, че той не използва аломантия, за да я съблазни. Но това едва ли е от съществено значение. Клъбс не е кандрата.

— И защо сте толкова сигурна, господарке?

Вин замълча. Клъбс винаги разпалваше мед в присъствието на Бриз — това бе един от редките случаи, в които го правеше. Но не беше никак лесно да се определи кога някой гори мед. В края на краищата, когато горяха металите си, аломантите се озоваваха зад непроницаема завеса.

Само че Вин умееше да прониква през Медни облаци. Можеше да долавя Размиряването на Алриане, дори да усеща леките пулсации, произхождащи от Клъбс — собствения аломантичен пулс на медта, нещо, за което освен нея и лорд Владетеля знаеха едва шепа хора.

— Просто съм сигурна — заяви Вин.

— Щом казвате, господарке — рече ОреСюр. — Но не решихте ли вече, че Демоа е шпионинът?

— Въпреки това исках да проверя и Клъбс. Преди да предприема нещо драстично.

— Драстично?

Вин не отговори. Нямаше почти никакви доказателства, можеше да се уповава единствено на интуицията си и тъкмо тя и подсказваше, че Демоа е шпионин. Начинът, по който се промъкваше онази нощ… очевидната логика на неговия избор… всичко съвпадаше.

Играта ставаше прекалено опасна и деликатна. Нямаше време за бавене.

— Ела — рече тя. — Време е да натикаме Демоа в затвора.