Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Онокоджи се вслушваше в разговора им с нарастващо безпокойство.
— Ама почакайте, инспекторе! — изписка той. — Вие така и така вече сте тук! Знаете, че съм арестуван от чужденци!
— Е, и какво, като го знам? Трябва да бъда уведомен за случилото се официално съгласно предписанията по процедурата — назидателно вдигна пръст Асагава.
Титулярният съветник изобщо не проумяваше какво означава тая странна маневра, но забеляза особени тикове по лицето на задържания.
— Ей, дежурният! — провикна се сержантът. — Заключете го в килията. И пратете някого до бардака да му прибере дрехите.
— Какво печелим от това протакане? — попита полугласно Фандорин, след като отведоха княза.
Асагава само се усмихна и не отговори.
Беше нощ. Ераст Петрович пак не спеше. Безсънието не го мъчеше — просто сънят сякаш бе престанал да съществува, бе отпаднала необходимостта от него. А може би обяснението беше, че титулярният съветник не просто лежеше в постелята — той се вслушваше. Беше оставил отворено към коридора и на няколко пъти му се стори, че стъпалата скърцат от нечии леки крачки, че някой стои там отвън в тъмнината и се колебае дали да потропа. Веднъж той не издържа, стана, отиде бързо до външната врата и рязко я отвори. Естествено, нямаше никого.
Когато най-сетне наистина се чу тропане, то бе отривисто и силно. О-Юми не можеше да тропа по тоя начин, затова сърцето на Фандорин не трепна. Той седна в леглото и започна да се обува, а Маса вече водеше към спалнята нощния гостенин.
Оказа се един от констеблите на общинската полиция. Сержантът молеше вицеконсула спешно да дойде в участъка.
Фандорин крачеше бързо по тъмния „Банд“, потрепвайки с бастуна. Зад него пристъпваше прозяващият се Маса. Безсмислено беше да се разправя с него.
Слугата не влезе в полицията, седна отвън на стъпалата, обори подстриганата си глава, задряма.
— Жълтурът нещо се гърчи — информира вицеконсула Локстън. — Крещи, блъска си главата в стената. Да няма епилепсия? Наредих да го вържат, да не се издъним нещо. Изпратих да повикат вас, Асагава и доктор Туигс. Докторът вече е тук, инспектора засега го няма.
След малко се появи и Асагава. Той изслуша сержанта и никак не се учуди.
— Толкова бързо? — попита и не навлезе в обяснения.
Странното спокойствие на инспектора, пък и цялата му маневра намериха своето обяснение, когато в стаята влезе доктор Туигс.
— Добър вечер, джентълмени — поздрави той титулярния съветник и инспектора. — Това не е епилепсия. Най-обикновени абстинентни гърчове. Тоя човек е закоравял морфинист. Вените на ръцете му са целите надупчени. Естествено, поведението му е следствие и на истерия, и на слабохарактерност, но в общи линии човек, стигнал до тоя стадий, не може да издържи без поредната си доза повече от дванайсет часа.
— Нали ви бях казал, Фандорин-сан, че князът е жертва на всички съществуващи пороци — отбеляза Асагава. — Сега вече ще пропее. Да вървим.
Килията представляваше ъгъл в коридора, заграден с дебела желязна решетка. Вътре на дървен нар седеше с вързани ръце и крака Онокоджи, който се тресеше като от студ, зъбите му тракаха.
— Докторе, направете ми инжекция! — развика се той. — Умирам! Много ми е зле!
Туигс въпросително погледна към останалите.
Локстън невъзмутимо дъвчеше пурата си. Асагава разглеждаше страдалеца с явно задоволство. Само на вицеконсула му беше терсене.
— Няма страшно — рече сержантът. — След седмица ще излезете и ще се инжектирате колкото искате.
Князът нададе вой и се сгъна надве.
— Това е изтезание — полугласно каза Фандорин. — Не знам за вас, господа, но аз не искам показания, получени по такъв начин.
Инспекторът сви рамене.
— Да не би да го изтезаваме? Той се изтезава сам. Не знам как е при вас в чужбина, но при нас в японските затвори на затворниците не се полагат наркотици. Може би общинската полиция действа по други правила? Държите ли тук морфин за облекчаване страданията на арестувани морфинисти?
— Откъде-накъде? — Локстън възхитен поклати глава. — Брей, Гоу, вие сте били страхотен. Човек има какво да научи от вас.
Тоя път Гоемон Асагава не протестира срещу американската фамилиарност, а само се усмихна поласкан.
— Та това е истинско откритие! — все по-силен възторг обземаше сержанта. — Какви перспективи само се откриват пред полицията! Какво да правим, ако престъпникът мълчи, не желае да издава своите съучастници? Навремето са ги закачали на куки, горили са ги с нажежено желязо и други такива неща. Но това, първо, е нецивилизовано. А второ, срещат се и такива костеливи орехи, които и с мъчения не можеш да ги пречупиш. А така — гледай колко лесно става. Хем културно, според науката! Приучваш инатлията на морфин и после — хоп! — му го спираш. Ще си разкаже всичко като нищо! Хей, Гоу, ще взема да напиша статия по тоя въпрос за „Полицейски вестник“. Естествено, ще спомена и вас. Само че идеята си е моя. Вие случайно стигнахте дотам, а метода го изобретих аз. Нали няма да го оспорите? — притесни се Локстън.